— Откажете се, госпожице Тагарт — спокойно каза той, сякаш доказвайки, че може да отгатне мислите й, като че ли тя вече знаеше, че ще го направи. — Това е безнадеждно търсене, и става още по-безнадеждно, защото нямате и понятие с каква невъзможна задача сте се заели. Бих желал да ви спестя мъката да се опитвате да съчините някакъв аргумент, трик или молба, с която да ме накарате да ви дам информацията, която търсите. Приемете думата ми на доверие: не може да се направи. Казахте, че аз съм краят на вашата диря. Това е улица без изход, госпожице Тагарт. Не се опитвайте да пръскате парите и усилията си за други, по-обичайни методи на издирване: не наемайте детективи. Те нищо няма да научат. Можете да не приемете предупреждението ми, но мисля, че сте високоинтелигентен човек, способен да разбере, че знам какво говоря. Откажете се. Тайната, която се опитвате да разгадаете, представлява нещо по-голямо, много по-голямо от изобретяването на двигател, задвижван от атмосферното електричество. Това е единственият полезен съвет, който мога да ви дам: заради същността и природата на съществуването, противоречията съществуват. Ако смятате за немислимо изобретението на гений да бъде изоставено сред руини и един философ да иска да работи като готвач в закусвалня — проверете предварителните си условия. Ще откриете, че едно от тях е погрешно.
Тя се сепна: спомни си, че е чувала това и преди, Франсиско го беше казал. А после си спомни, че този човек е бил един от учителите на Франсиско.
— Както кажете, доктор Акстън — каза тя. — Няма да се опитвам да ви разпитвам за това. Но ще ми разрешите ли да ви задам един въпрос по съвършено различна тема?
— Разбира се.
— Доктор Робърт Стедлър веднъж ми каза, че когато сте били в университета „Патрик Хенри“, сте имали трима студенти, които са били и ваши, и негови любимци, три блестящи мозъка, от които сте очаквали велико бъдеще. Един от тях е бил Франсиско д’Анкония.
— Да. Другият беше Рагнар Данешолд.
— Между другото — не това е въпросът ми, — кой беше третият?
— Името му не значи нищо за вас. Не е известен.
— Доктор Стедлър каза, че вие и той сте били съперници заради тези трима студенти, понеже и двамата сте ги смятали за свои синове.
— Съперници? Той ги изгуби.
— Кажете ми, горд ли сте с начина, по който тримата се реализираха?
Той погледна встрани, в далечината, към умиращия огън на залеза по далечните скали — лицето му беше като на баща, който вижда сина си да кърви на бойното поле. После отговори:
— По-горд, отколкото изобщо някога съм се надявал.
Беше почти тъмно. Той се обърна рязко, взе пакет цигари от джоба си, извади една, но спря, спомняйки си за присъствието й, сякаш го беше забравил за момент, и протегна пакета към нея. Тя взе цигара и той запали малкото огънче на клечка кибрит, сетне я тръсна, за да я угаси, оставяйки само две малки точици пламък в тъмнината на стъклена стая, сред милите от планини отвъд нея.
Тя стана, плати сметката си и каза:
— Благодаря, доктор Акстън. Няма да ви безпокоя с трикове или молби. Няма да наемам детективи. Но няма да се откажа, трябва да намеря изобретателя на този двигател. И ще го намеря.
— Не и преди той сам реши да ви намери, както и ще стане.
Когато тя отиде до колата си, той запали лампите на закусвалнята — тя видя пощенската кутия до пътя и забеляза невероятния факт, че името Хю Акстън стоеше открито написано на нея.
Беше стигнала далеч надолу по виещия се път и светлините на закусвалнята отдавна бяха изчезнали, когато забеляза, че се наслаждава на вкуса на цигарата, която той й беше дал: беше различен от всичко, което беше пушила преди. Тя задържа останалото парченце пред светлината на таблото, опитвайки се да различи името на марката. Нямаше име, само запазен знак. Отпечатан в златно върху тънката, бяла хартия стоеше знакът на долара. Тя го огледа любопитно: никога преди не беше чувала за подобна марка. Сетне си спомни за стария човек на будката за цигари от терминала на „Тагарт“ и се усмихна при мисълта, че това ще бъде екземпляр за неговата колекция. Тя смачка огънчето и прибра фаса в чантичката си.
Влак №57 беше на перона, готов да отпътува за железопътния възел „Уайът“, когато тя стигна в Шайен, остави колата си в гаража, откъдето я беше наела и излезе на перона на гарата на „Тагарт“. Трябваше да изчака половин час за основния влак на изток за Ню Йорк. Отиде до края на перона и се облегна уморено на една улична лампа — не искаше служителите на гарата да я виждат и да я разпознават, не искаше да говори с никого, имаше нужда от почивка. Няколко души стояха на групички по полупразния перон, изглежда водеха оживени разговори и наоколо се виждаха повече вестници от обикновено.