Самото осъзнаване на тези картини я остави с чувството, че се приближава някакво немислимо бедствие и че тя трябва да го изпревари. Трябваше да намери Елис Уайът и да го спре. Не знаеше какво трябва да предотврати, знаеше само, че трябва да го спре.
И понеже знаеше — независимо дали лежи смазана под руините на сграда или е разкъсана от взрив при бомбардировка — докато е още жива, знаеше, че действието е най-важното задължение на човека, независимо какво чувства — тя беше в състояние да изтича на перона, да се изправи срещу началника на гарата, след като го намери, да му нареди „Задръж номер петдесет и Седем за мен!“, сетне да изтича до уединението на една телефонната кабина в мрака, отвъд края на перона, и да даде на оператора номера в къщата на Елис Уайът.
Стоеше, притисната до стената на кабината, със затворени очи, и слушаше мъртвото дрънчене на метал — звукът на звънец, който се обаждаше някъде. Не последва отговор. Звънецът продължаваше да се чува като внезапни спазми, като свредел, който преминаваше през ухото и през тялото й.
Тя стискаше слушалката без да забелязва, сякаш това все пак беше някаква форма на контакт. Искаше й се звънецът да е по-силен. Забрави, че не този звук звъни в къщата му. Не осъзнаваше, че вика:
— Елис, недей! Недей! Недей! — докато не чу студения, укорителен глас на оператора да казва:
— Другата страна не отговаря.
Седеше до прозореца на един вагон във влак №57 и слушаше тракането на колелетата по релсите от риърдънов метал. Седеше, без да се съпротивлява, люлеейки се с движението на влака. Черната завеса на прозореца скриваше пейзажа, който не искаше да вижда. Това беше второто й пътуване по линията „Джон Голт“ и тя се опитваше да не мисли за първото.
Собствениците на облигации, мислеше си, собствениците на облигации на линията „Джон Голт“ — те бяха поверили парите си на нейната чест, спестяванията и достиженията си от години, бяха ги заложили на нейните способности, бяха се доверили на нейната работа и на своята собствена — а тя беше подведена да ги хвърли в капана на разбойниците: нямаше да има влакове, нямаше да има животворни сокове от товарите, линията „Джон Голт“ беше само тръба за източване и беше позволила на Джим Тагарт да направи сделка и да източи богатството им, без да го е заслужил, в своя джоб, в замяна на това, че беше позволил на останалите да източат неговата железопътна компания; облигациите на линията „Джон Голт“, които тази сутрин бяха горди защитници на сигурността и бъдещето на собствениците си, бяха станали, само за час, парчета хартия, които никой не би купил, без стойност, без бъдеще, без сила, освен силата да затворят вратите и да спрат колелетата на последната надежда на страната — а „Тагарт трансконтинентал“ не беше живо растение, захранено от соковете, които се беше се беше преборило да произведе, а канибал-опортюнист, поглъщащ неродените деца на величието.
Данъкът върху Колорадо, данъкът, събран от Елис Уайът, за да плати препитанието на тези, чиято работа беше да го вържат и да не му позволят да живее, тези, които щяха да стоят на пост, за да се уверят, че той няма влакове, няма цистерни, няма тръбопровод от риърдънов метал — Елис Уайът, лишен от правото на самозащита, оставен без глас, без оръжие, дори по-лошо — превърнат в инструмент на собственото си унищожение, поддръжник на собствените си унищожители, доставчик на тяхната храна и техните оръжия, Елис Уайът, задавен със собствената си блестяща енергия, насочена срещу самия него като примка, Елис Уайът, който искаше да канализира неограничен извор на петрол от шисти и който говореше за второ Възраждане…
Беше се навела напред, с глава върху ръцете си, свлякла се върху перваза на прозореца, докато големите завои от синьо-зеления метал, планините, долините, новите градове на Колорадо минаваха покрай нея, невидими в мрака.
Внезапният подскок на спирачките я изправи. Това беше непланирано спиране и перонът на малката гара беше претъпкан с хора. Всички гледаха в една и съща посока. Пътниците около нея се притискаха до прозорците и се опитваха да погледнат. Тя скочи на крака, изтича по коридора, слезе по стъпалата сред студения вятър, който се носеше по перона.
В мига, преди да го види и нейният крясък да пресече гласовете на тълпата, тя вече знаеше каква гледка я очаква. В пролома между планините, осветявайки небето, хвърляйки отблясък, който се люлееше по покривите и стените на гарата, хълмът на „Уайът Ойл“ беше потънал в пламъци.