— Къде си го чул?
— Не си спомням.
Тя млъкна безпомощно, той се извръщаше, без да проявява повече интерес.
— Звучеше като тема на Хали — каза тя. — Но аз познавам всяка нота, която е написал, а той никога не е писал това.
Лицето му беше все още безизразно, само едва доловима учтивост се долавяше по него, когато той пак се обърна към нея и каза:
— Вие харесвате музиката на Ричард Хали?
— Да — каза тя. — Много я харесвам.
Той я погледна за момент, сякаш се колебаеше, после се извърна. Тя го наблюдаваше как си върши работата, безмълвно и сръчно. Не беше спала две нощи, но не можеше да си позволи да спи, имаше да обмисля твърде много проблеми, и недостатъчно време: влакът трябваше да пристигне в Ню Йорк рано сутринта. Тя имаше нужда от това време, и все пак искаше влакът да се движи по-бързо; но това беше „Тагарт Комет“, най-бързият влак в страната.
Опита се да мисли, ала музиката още отзвучаваше в периферията на съзнанието й и тя продължаваше да я чува, звучаща с пълна сила, като неумолимите стъпки на нещо необратимо… Тя поклати глава гневно, захвърли рязко шапката си и запали цигара.
Нямаше да спи, мислеше си, можеше да издържи до утре вечерта… Колелата на влака тракаха в отчетлив ритъм. Тя дотолкова беше привикнала към тях, че не ги чуваше съзнателно, а звукът се превръщаше в чувство на покой вътре в нея… Когато изгаси цигарата си, знаеше, че има нужда от още една, но си помисли, че ще си даде още минута, само няколко минути, преди да я запали…
Беше заспала и се събуди от внезапно силно раздрусване, усещайки, че нещо не е наред, преди още да разбере какво е то: колелата бяха спрели. Вагонът стоеше беззвучен и полутъмен в синия отблясък на нощните лампи. Тя погледна часовника си: нямаше причина да спират. Погледна навън през прозореца: влакът беше спрял насред пусто поле.
Тя чу как някой се движи на седалката си от другата страна на коридора и попита:
— От колко време стоим тук?
Мъжки глас отговори безразлично:
— От около час.
Мъжът я погледна сънливо учуден, защото тя скочи на крака и се втурна към вратата. Навън духаше студен вятър, насред празното парче земя под празното небе. Тревите шумоляха в мрака. Далеч напред тя видя фигурите на хора до локомотива, а над тях, открояваща се в небето, червената светлина на семафор. Тя тръгна бързо към тях покрай неподвижната редица от колелета. Никой не й обърна внимание, докато се приближаваше. Персоналът на влака и неколцина пътници стояха скупчени под червената светлина. Бяха спрели да говорят, изглежда чакаха с кротко безразличие.
— Какво става? — попита тя.
Инженерът се обърна учуден. Въпросът й беше прозвучал като заповед, не като аматьорското любопитство на пътник. Тя стоеше с ръце в джобовете, яката на палтото й беше вдигната, а вятърът размяташе кичури коса през лицето й.
— Червен семафор, госпожо — каза той и посочи с пръст нагоре.
— Откога е така?
— От час.
— Не сме на главната линия, нали?
— Точно така.
— Защо?
— Не знам.
Кондукторът се обади:
— Не мисля, че е трябвало да ни отпращат по странично разклонение, стрелките не работеха както трябва, а това тук не работи изобщо — той кимна с глава по посока на семафора. — Сигналът едва ли ще се смени. Смятам, че е повреден.
— Тогава какво правите?
— Чакаме да се смени.
Докато тя мълчеше учудена и ядосана, огнярят се подсмихна:
— Миналата седмица специалният влак на „Атлантик Саутърн“ престоял на резервна линия два часа — просто нечия грешка.
— Това е „Тагарт Комет“ — каза тя. — „Комет“ никога не е закъснявал.
— Единственият в страната, който не е — каза механикът.
— Винаги има първи път — добави огнярят.
— Не разбирате от железници, госпожо — каза един пътник.
— Няма сигнална система или диспечер в страната, които да стават за нещо.
Тя не обърна внимание на тези думи, а каза на машиниста:
— Ако знаете, че семафорът е развален, какво възнамерявате да правите?
Той не хареса авторитетния й тон и не разбираше защо тя го използва толкова естествено. Изглеждаше като младо момиче, само устата и очите й показваха, че е жена над трийсетте. Тъмносивите очи бяха прями и обезпокоителни, сякаш прорязваха предметите, изхвърляйки всичко незначително настрани. Лицето му се струваше смътно познато, но не можеше да се сети къде го е виждал.
— Госпожо, нямам намерение да си залагам главата — каза той.