— Значи знаете? Да, беше един от вашите. Прекрасна машина. Но се опасявам, че го повредих доста зле. Май откъснах долната част. Никой не може да го поправи.
— Аз мога.
Това бяха думите и увереният тон, които тя не беше чувала от години; тя беше спряла да очаква такова поведение — започна да се усмихва, но усмивката премина в горчив смях.
— Как? — попита тя. — Във ферма за свине?
— Нищо подобно. В „Самолети Сандърс“.
— Къде е това?
— Къде мислите, че е? В онази сграда в Ню Джърси, която братовчедът на Тинки Холъуей купи от банкрутиралите ми наследници с правителствен заем и отменен данък? В сградата, в която произведе шест самолета, които никога не се отделиха от земята, и осем, които излетяха, но се разбиха с по четиридесет пътници?
— Тогава къде е?
— Там, където съм аз.
Той посочи другата страна на пътя. Тя хвърли поглед през върховете на боровете и видя бетонния правоъгълник на летище в дъното на долината.
— Имаме няколко самолета тук и моята работа е да се грижа за тях — каза той. — Аз съм свиневъд и пазач на летището. Справям се доста добре с произвеждането на шунка и бекон, и то без хората, от които обикновено ги купувах. Но тези хора не могат да произведат самолети без мен — а без мен не могат да произведат дори и шунката и бекона си.
— Но вие не сте проектирали самолети.
— Не, не съм. Не съм произвеждал и дизеловите двигатели, които някога ви обещах. Откакто ви видях за последен път, проектирах и произведох само един нов трактор. Наистина един — сглобих го на ръка, не беше необходимо масово производство. Но този трактор намали осемчасовия работен ден на четири часа — правата линия на ръката му, протегната и сочеща на някъде през долината, се движеше като царски скиптър, очите й я следваха и тя видя зелените тераси на висящи градини на един далечен планински склон — фермата за пилета и крави на съдията Нарангансет — ръката му се протегна бавно към дълга, плоска лента от зеленикаво злато в подножието на каньона, сетне към яркозелен парцел — това са житните ниви и парцелите с тютюн на Мидас Мълиган. Сетне посочи гранитна тераса, нашарена със светещи ивици листа — и овощната градина на Ричард Хали.
Очите й, следвайки движението на ръката му, отново и отново проследиха всичко, дълго след като той беше спрял да показва. Каза само:
— Разбирам.
— Сега вярвате ли, че мога да поправя самолета ви? — попита той.
— Да. Но виждали ли сте го?
— Разбира се. Мидас извика двама лекари незабавно: Хендрикс за вас и мен за самолета ви. Може да се поправи. Но ще е скъпоструваща работа.
— Колко?
— Двеста долара.
— Двеста долара? — невярващо повтори тя, цената й се струваше съвсем ниска.
— В злато, госпожице Тагарт.
— О…! Добре, откъде мога да купя златото?
— Не можете — каза Голт.
Тя се извъртя рязко и се обърна предизвикателно към него:
— Нима?
— Не. Не и там, откъдето идвате. Законите ви го забраняват.
— А вашите не?
— Не.
— Тогава ми продайте. Изберете свой обменен курс. Назовете каквато сума решите — в мои пари.
— Какви пари? Нямате и стотинка, госпожице Тагарт.
— Какво? — една наследница на Тагарт не очакваше да чуе такива думи.
— Нямате и стотинка в тази долина. Притежавате милиони долари в дялове от „Тагарт трансконтинентал“, но тук можете да си купите с тях само фунт бекон от свинефермата на Сандърс.
— Разбирам.
Голт се усмихна и се обърна към Сандърс:
— Давай, оправи самолета. Госпожица Тагарт ще плати за това после.
Той натисна стартера и потегли, а тя стоеше изпъната, без да задава въпроси. Силно тюркоазна повърхност разделяше хълмовете пред тях, в края на пътя — отне й секунда да разбере, че това е езеро. В неподвижната вода сякаш се срещаха синевата на небето и зеленината на покритите с борове планини в толкова блестящо чист цвят, че самото небе изглеждаше мътно, бледосиво. Поток от вряща пяна се спускаше между боровете и се разбиваше по скалистите стъпала, за да изчезне в спокойната вода. До потока имаше малка гранитна сграда. Голт спря колата точно когато един плещест човек с работно облекло излезе на прага през отворената врата. Беше Дик Макнамара, който някога бе най-добрият й подизпълнител.
— Добър ден, госпожице Тагарт! — щастливо каза той. — Радвам се да видя, че не сте ранена лошо.
Тя кимна с глава в мълчалив поздрав — беше като поздрав към загубата и болката от миналото, към онази тъжна вечер и към отчаяното лице на Еди Уилърс, който й съобщава новината за изчезването на този човек. Ранена лошо ли? — мислеше си тя. Бях ранена, но не при катастрофата, а онази вечер, в празния офис… На глас попита: