— Какво правите? За какво ме предадохте в най-лошия възможен момент?
Той се усмихна, посочи каменната сграда, после надолу по скалистия склон, където една водопроводна тръба изчезваше в тревата:
— Аз съм човекът с комуналните услуги — каза той. — Грижа се за водопровода, електричеството и телефоните.
— Сам?
— В началото — да. Но пораснахме толкова много през миналата година, че трябваше да наема трима души да ми помагат.
— Какви? Откъде?
— Ами единият от тях е професор по икономика, който не могъл да си намери работа навън, защото преподавал, че не можеш да консумираш повече, отколкото си произвел; другият е професор по история, който не можел да си намери работа, защото преподавал, че обитателите на бедните квартали не са хората, построили тази страна; а третият е професор по психология, който не можел да си намери работа, защото преподавал, че хората са способни да мислят.
— И работят за вас като водопроводчици и електротехници?
— Ще се изненадате колко са добри в това.
— И на кого са оставили колежите ни?
— На тези, които са били желани там — той се разсмя. — Преди колко време ви предадох, госпожице Тагарт? Преди по-малко от три години, нали? Отказах да построя за вас линията „Джон Голт“. Къде е линията ви сега? Но моите линии пораснаха за това време — от няколкото мили, които Мълиган беше построил, когато поех работата, до стотици мили тръби и кабели, положени в рамките на долината.
Той видя незабавния, неволен и нетърпелив израз на лицето й — израз на одобрителна оценка от компетентен човек. Усмихна се, погледна придружителя й и каза меко:
— Знаете ли, госпожице Тагарт, като става въпрос за линията „Джон Голт“ — може би аз я последвах, а вие я предадохте.
Тя погледна Голт. Той я гледаше право в лицето, но тя не можеше да прочете нищо в неговото.
Докато караха покрай езерото, тя попита:
— Избрали сте този маршрут нарочно, нали? Показвате ми всички хора, които… — тя спря, почувствала необяснимо нежелание да го каже, и вместо това продължи: — … които съм изгубила?
— Показвам ви всички хора, които ви отнех — твърдо отговори той.
Това беше коренът на онази липса на вина в лицето му, помисли си тя: той беше отгатнал и назовал думите, които тя искаше да му спести, беше отхвърлил постъпката на добра воля, която не се базираше на неговите ценности. Беше горд и сигурен, че е прав и се беше похвалил с това, което тя искаше да прозвучи като обвинение.
Пред тях, във водата на езерото, имаше дървен кей. Млада жена лежеше, изтегната на окъпаните в слънце дъски, и наблюдаваше няколко въдици. Тя погледна нагоре, като чу колата, сетне скочи на крака с едно-единствено ловко движение, дори твърде ловко, и изтича към пътя. Носеше панталони, навити до коленете на голите й крака; косата й беше тъмна и разрошена, очите й бяха големи. Голт й махна.
— Здравей, Джон! Кога пристигна?
— Тази сутрин — отговори той с усмивка и продължи. Дагни се обърна назад и видя с какъв поглед младата жена гледаше след Голт. И въпреки че безнадеждността, приета спокойно, беше част от обожанието в този поглед, тя изпита чувство, което й беше непознато досега — пробождане на ревност.
— Коя е тя? — попита тя.
— Най-добрият ни рибар. Доставя рибата за бакалията на Хамънд.
— С какво друго се занимава?
— Вече сте забелязала, че всеки от нас тук се занимава и с нещо друго. Писателка е. Такава, че няма да я публикуват навън. Вярва, че когато човек работи с думи, работи с ума си.
Колата зави по тясна пътека, изкачваща се по стръмния пущинак от храсти и борови дървета. Вече знаеше какво да очаква, когато видя закованата на дърво направена на ръка табела със стрелка, сочеща пътя: Проход Буена Есперанса. Не беше проход, а скала, покрита с метал — със сложна мрежа от тръби, помпи и клапи, накатерили се като лоза по тесните тераси. На хребета имаше друга дървена табела — и гордите, силни букви, които предаваха съобщението си на непроходимата плетеница папрати и борови клони, бяха по-характерни и по-познати от самите думи: „Уайът ойл“.
Именно петрол течеше на бляскава струя от една тръба в резервоар в подножието на стената, като единствено признание за невероятната тайна битка вътре в камъка, за ненатрапчивата цел на всички тези сложни машини. Но машините не приличаха на инсталациите на петролна сондажна кула, и тя знаеше, че вижда осъществената за пръв път тайна на прохода Буена Есперанса, знаеше, че петролът се извлича от шистите по начин, който хората смятаха за невъзможен.