— Здравей — меко каза тя, и не знае дали поздравява миналото или бъдещето. Сетне поклати глава и добави:
— Как така не садиш картофи и не правиш обувки? Запазил си професията си.
— О, Калвин Атууд от Компанията за осветление и електричество „Атууд“ в Ню Йорк прави обувките.
Освен това моята професия е една от най-старите и жизнено необходимите навсякъде. И все пак трябваше да се боря за нея. Първо трябваше да разоря един конкурент.
— Какво?
Той се засмя и посочи към стъклената врата на обляна от слънце стая.
— Това е съсипаният ми конкурент — каза той.
Видя млад мъж, наведен над дълга маса. Той работеше върху сложен модел за отливка на глава на свредел. Имаше слабите, мощни ръце на концертиращ пианист и суровото лице на хирург, съсредоточен върху задачата си.
— Той е скулптор — каза Стоктън. — Когато дойдох тук, той и неговият партньор имаха нещо като ръчна ковачница и работилница. Аз отворих истинска леярна и им взех всичките клиенти. Момчето не можеше да върши такава работа, каквато вършех аз. За него това беше така или иначе само временен бизнес — скулптурата е истинският му бизнес, — така че дойде да работи при мен. Сега прави повече пари за по-малко часове, отколкото в собствената си леярна. Партньорът му беше химик, така че отиде в земеделието и произвежда химически тор, който удвои някои от реколтите тук — не спомена ли за картофи? Е, особено при картофите.
— Значи някой може да изрита и теб от бизнеса?
— Естествено. По всяко време. Познавам човек, който може и вероятно ще го направи, щом дойде тук. Но, Господ ми е свидетел, бих работил за него и като метач. Той ще мине през тази долина като ракета. Ще утрои производството на всички.
— Кой е той?
— Ханк Риърдън.
— Да… — прошепна тя. — О, да!
Запита се какво я беше накарало да го каже така бързо и уверено. Едновременно с това почувства, че присъствието на Ханк Риърдън в тази долина е невъзможно, но и че това е неговото място, точно неговото, това е мястото на младостта му, на началото му, и същевременно мястото, което беше търсил цял живот, земята, за която се бе борил, целта на мъчителната му битка… Струваше й се, че спиралите от обагрена с пламъци мъгла завъртат времето в странен вихър, и една неясна мисъл премина бавно през съзнанието й като голямо вестникарско заглавие: „Да останеш завинаги млад означава да постигнеш видението, с което си започнал в началото“. Тя чу и гласа на един скитник на една вечеря: „Джон Голт намерил извора на младостта, който искал да донесе при хората. Само че никога не се върнал, защото открил, че това не може да се случи“.
Сноп искри се издигна нагоре, някъде дълбоко в мъглата и тя видя широкия гръб на майстор, чиято ръка махаше и даваше сигнал, сочейки към някаква невидима задача. Главата му се отметна рязко назад, за да изкрещи заповед, тя зърна профила му и дъхът й секна. Стоктън видя това, разсмя се и викна в мъглата:
— Ей, Кен! Ела! Водя ти стар приятел!
Тя гледаше Кен Данагър, докато той се приближаваше. Великият индустриалец, когото тя се беше опитвала толкова отчаяно да задържи на бюрото му, сега беше облечен в изцапани работни дрехи.
— Здравейте, госпожице Тагарт. Казах ви, че скоро пак ще се срещнем.
Тя наведе глава в знак на съгласие и поздрав, но ръката й стисна силно бастуна, докато стоеше и преживяваше отново последната им среща: измъченото едночасово чакане, сетне вежливото, дистанцирано лице зад бюрото и издрънчаването на стъклената врата, затворила се зад непознатия. Мигът беше толкова кратък, че двамата мъже пред нея можеха да го възприемат само като поздрав, но когато тя вдигна глава, погледна Голт, и го видя да гледа към нея, сякаш знаеше какво чувства. Видя го как вижда по лицето й, че е разбрала, че тъкмо той е излязъл от кабинета на Данагър онзи ден. Неговото лице не й отговори: по него се четеше израз на изпълнена с уважение строгост, с която човек се изправя пред факта, че истината е истина.
— Не го очаквах — меко каза тя на Данагър. — Никога не съм очаквала да те видя отново.
Данагър я гледаше сякаш тя е едно обещаващо дете, което някога е открил и сега му е приятно да наблюдава с любов.
— Знам — каза той. — Но защо си толкова шокирана?
— Аз… просто е толкова абсурдно! — тя посочи дрехите му.
— Какво не е наред?
— Значи това е краят на пътя ти?
— Нищо подобно! Това е началото.
— Към какво се стремиш?
— Минно дело. Не въглища обаче. Желязо.