Следващата сграда, която видя, беше малък, нисък блок от груб гранит — здрав, солиден и спретнат. Очертанията на правоъгълната му форма бяха строго прецизни като ръба на официален панталон. Но за миг тя видя и друго — призрака на небостъргач, който се издигаше в облаците мъгла над Чикаго, небостъргач, някога носил надписа, сега изписан със златни букви над скромната чамова врата: „Банка Мълиган“. Голт намали, докато минаваха покрай банката, сякаш искаше да подчертае движението.
След нея се появи малка тухлена сграда с надпис „Монетен двор Мълиган“.
— Монетен двор? — попита тя. — За какво му е на Мълиган монетен двор?
Голт бръкна в джоба си, извади две малки монети и ги постави в дланта й. Бяха миниатюрни дискове от блестящо злато, по-малки от един цент — вид, който не е бил в обръщение от времената на Нат Тагарт; от едната страна беше нарисувана главата на Статуята на свободата, от другата имаше надпис „Съединени американски щати — един долар“, но датите, изсечени върху тях, бяха от последните две години.
— Това са парите, които използваме тук — каза той. — Сече ги Мидас Мълиган.
— Но… кой му позволява?
— Пише го от двете страни на монетата.
— А какво използвате за дребни?
— Мидас сече и такива, от сребро. Не използваме никаква друга валута в долината. Приемаме само обективна стойност.
Тя изучаваше монетите.
— Това изглежда… като нещо от зората на епохата на моите предци.
Той посочи долината.
— Да, нали?
Тя седеше и гледаше двете малки, деликатни, почти безтегловни капки злато в дланта си, осъзнавайки, че цялата система на „Тагарт трансконтинентал“ беше основана на тях, че това беше крайъгълният камък, който поддържаше всички крайъгълни камъни, всички арки, всички трегери по коловоза на „Тагарт“, моста на „Тагарт“, сградата на „Тагарт“… Тя поклати глава и му върна обратно монетите.
— Не ми помагате — тихо каза тя.
— Правя го възможно най-трудно.
— Защо не ми кажете? Всичко, което искате да науча?
Той посочи с ръка града и пътя зад тях.
— Че какво правих досега? — попита той. Продължиха мълчаливо. След малко тя попита със сух тон, сякаш събираше статистически данни:
Колко богатство е събрал Мидас Мълиган в тази долина?
Той посочи напред.
— Преценете сама.
Пътят се виеше между ниските хълмове към къщите в долината. Те не бяха подредени по улица, а бяха разпръснати на неравни интервали по издатините и падините в почвата, бяха малки и прости, построени от местни материали, най-вече от гранит и чам, с разточителна изобретателност на мисълта и със строга икономия на физически усилия. Всяка къща изглеждаше така, сякаш е била издигната с усилията на един човек — нямаше и две еднакви, и единственото им общо качество беше отпечатъкът на ум — те бяха израз на ум, който се е заел с една задача и я е разрешил. Голт сочеше от време на време някоя къща, като подбираше имената, които тя знаеше, и това й прозвуча като списък с имена от най-богатата борса в света или като изреждане на почетни титли:
— Кен Данагър… Тед Нилсън… Лорънс Хамънд… Роджър Марш… Елис Уайът… Оуън Келог… Доктор Акстън.
Домът на доктор Акстън беше последният — малка хижа с широка тераса, издигната на един хребет под издигащата се планинска стена. Пътят минаваше покрай него и се изкачваше със завои нагоре. Настилката изчезна, вече пътуваха по една тясна пътека между стените от стари борове, чиито високи, прави стъбла я притискаха като мрачна колонада, а клоните им се срещаха над тях, поглъщайки пътеката във внезапна тишина и полумрак. По тънката ивица земя нямаше следи от колелета, изглеждаше неизползвана и забравена, няколко минути и няколко завоя сякаш отведоха колата на мили от човешкото присъствие. Единственото нещо, което можеше да наруши напрежението на тишината беше някой рядък слънчев лъч, който си пробиваше път между стъблата в сърцето на гората.
Внезапната поява на къща край пътеката я порази като неочакван звук: построена насред самотата, отрязана от всички връзки с човешкото съществуване, тя изглеждаше като тайно убежище — поради велико неподчинение или страдание. Това беше най-скромният дом в долината, хижа от трупи, покрита с тъмни петна от сълзите на много дъждове. Само големите й прозорци бяха устояли на бурите с гладката, блестяща, недокосната ведрост на стъклото.