— Чия къща е… О! — дъхът й спря и тя отметна глава назад. Над вратата, осветен от слънчев лъч, замазан и изтъркан, удрян хиляди пъти от ветровете на вековете, висеше сребърният герб на Себастиан д’Анкония. Сякаш в отговор на неволното й отдръпване, Голт спря колата пред къщата. За миг всеки удържаше погледа на другия: в нейния имаше въпрос, в неговия — заповед; на нейното лице се четеше предизвикателна искреност, на неговото — неотстъпчива строгост; тя разбра целта му, но не и мотива. Подчини се. Облегна се на бастуна, излезе от колата и застана права, с лице към къщата.
Погледна сребърния герб, който беше докаран от мраморен палат в Испания, през барака в Андите до хижа от трупи в Колорадо — гербът на хора, които не са се предавали. Вратата на хижата беше заключена, слънцето не достигаше мрака отвъд прозорците, а клоните на боровете сякаш протягаха над покрива ръце, протегнати за защита, в знак на състрадание и тържествена благословия. Нямаше други звуци — освен изпукването на съчка или падането на някоя капка, някъде в гората, на неравномерни интервали — и тишината сякаш съдържаше цялата болка, скрита тук, но никога не беше изразена. Тя стоеше и слушаше с внимателен, смирен, изпълнен с достойнство респект: да видим кой ще направи по-голяма чест, ти — на Нат Тагарт, или аз — на Себастиан д’Анкония… Дагни! Помогни ми да остана. Да откажа. Въпреки че е прав!…
Тя се обърна и погледна към Голт, знаейки, че той е човекът, срещу когото тя не можеше да му помогне. Той се беше облегнал на калника на колата, не беше я последвал, не беше понечил да й помогне, сякаш искаше тя да признае миналото, и беше уважил уединението на самотния й поздрав. Тя забеляза, че той беше останал там, където го беше оставила, с ръка, опряна на калника под същия ъгъл и с пръсти, останали в същата позиция. Очите му я следяха, но това беше единственото, което можеше да прочете по лицето му: че я гледа напрегнато, неподвижен.
Когато седна отново до него, той каза:
— Това беше първият човек, когото ви отнех.
Лицето й бе сурово, открито и спокойно, предизвикателно:
— Какво точно знаете за това?
— Не ми е казвал нищо с думи. Знам всичко, което ми е казвал тонът на гласа му — винаги, когато говореше за вас.
Тя наведе глава. Бе уловила нотка на страдание в съвсем лекото пресилване на безизразността в гласа му. Той натисна стартера, трясъкът на двигателя изтласка разказа, който зрееше в тишината, и те тръгнаха. Устремена към морето от слънчева светлина пред тях, пътеката се разшири малко.
За миг тя видя проблясването на кабели сред клоните, докато излизаха на една поляна. Една дискретна малка сграда стоеше, сякаш опряна на хълма, на скалистата почва. Беше прост гранитен куб, голям колкото барака за инструменти, нямаше прозорци, нито някакви други отвори, само врата от полирана стомана и сложна система от антени, които се разклоняваха на покрива й. Голт щеше да я отмине, когато тя внезапно попита:
— Какво е това?
Видя как усмивката му застина.
— Електроцентралата.
— Моля ви, спрете!
Той се подчини и спря колата в подножието на склона. Първите й стъпки по скалистия наклон я спряха, сякаш нямаше нужда да се движи напред, нямаше накъде да се изкачва — и тя застана неподвижно. Също както в онзи момент, когато беше отворила очи на земята в долината — момент, който беше свързал началото на пътя й с нейната цел.
Тя стоеше и гледаше сградата, а съзнанието й беше капитулирало пред една гледка и пред една безмълвна емоция. Но нали тя винаги е знаела, че емоцията е сбор, изчислен от сметачната машина на ума?! Че онова, което изпитва в момента, бе неизбежната сума от мислите, които не беше необходимо да назовава, крайната сума на дълга прогресия — като глас, който й говореше чрез чувствата. Ако се беше вкопчила в Куентин Даниълс, без надежда или шанс да използва мотора — единствено заради знанието, че достиженията не са загинали на този свят… ако сякаш гмуркач, който потъва в океана от посредственост, под тежестта на хората с желирани очи, гумени гласове, пружиниращи убеждения, уклончиви души и неспособни ръце, беше задържала — като спасително въже и кислородна маска — мисълта за невероятното постижение на човешкия ум… ако, при вида на останките от двигателя, във внезапен пристъп на задух, като последен протест, излязъл от проядените му от корупция дробове, доктор Стедлър беше извикал нещо, към което тя да можеше да погледне нагоре, а не надолу, и ако това бяха викът, копнежът и горивото на живота й… ако се беше движила, подтиквана от глада на младостта си, за да види чиста, силна, сияйна компетентност… Всичко това беше вече пред нея — достигнато, истинско — силата на несравним ум, въплътена в мрежа от кабели, които блещукаха мирно под лятното небе, извличайки неизброима сила от празното пространство в тайнствената вътрешност на малката каменна колиба.