— Знам.
— Но не мисля, че вашето поведение е съобразено с него.
— Тогава ще трябва да откриете кой от двама ни греши.
Тя отиде до стоманената врата на сградата с внезапна увереност, въплътена донякъде в движенията на тялото й — съвсем леко, просто като осъзнаване на властта, която притежава заради неговата болка, и се опита, без да иска разрешение, да натисне дръжката на вратата. Но вратата беше заключена и тя не почувства никаква вибрация под натиска на ръката си, сякаш ключалката беше излята и запечатана в камъка заедно със солидната стомана.
— Не се опитвайте да отворите тази врата, госпожице Тагарт.
Той се приближи, стъпките му бяха леко забавени, сякаш за да изразят, че знае колко важна е за нея всяка стъпка.
— Никаква физическа сила няма да свърши работа. Само мисъл може да отвори тази врата. Ако се опитате да я разрушите с най-добрите експлозиви в света, машините вътре ще се превърнат в купчина боклук много преди вратата да подаде. Но ако достигнете мисълта, която е необходима, и тайната на двигателя ще бъде ваша, както и — гласът му за пръв път прекъсна за миг — както и всяка друга тайна, която поискате да узнаете.
Той се изправи пред нея за миг, сякаш се оставяше открит пред пълната й способност за разбиране, сетне се усмихна странно, спокойно, на някаква своя си мисъл, и добави:
— Ще ви покажа как се прави.
Отстъпи назад. После, неподвижен, с лице, насочено към думите, изрязани в камъка, той ги повтори бавно, спокойно, сякаш полагаше клетвата още веднъж. В гласа му нямаше емоция, нямаше нищо, освен просторния и ясен поток на звуците, които произнасяше с пълно осъзнаване на тяхното значение, но тя знаеше, че става свидетел на най-тържествения момент в живота си, виждаше оголената душа на един човек и цената, която беше платил, за да произнесе тези думи, чуваше ехото от деня, когато беше произнесъл тази клетва за пръв път, с пълното съзнание за годините, които предстоят — тя знаеше що за човек се е изправил срещу шест хиляди души в онази тъмна пролетна нощ и защо те са се уплашили от него, знаеше, че това е била рождената дата, ядрото на всичко, което се е случило със света през следващите дванайсет години, знаеше, че това е много по-важно от двигателя, скрит в сградата — знаеше го заради гласа на един мъж, който произнасяше, за да си спомни и да се посвети отново, думите:
— Кълна се в живота си… и в любовта си към него… че никога няма да живея заради друг човек… нито ще искам друг човек… да живее заради мен.
Не я удиви — изглеждаше обичайно и почти маловажно, — че в края на последния звук чу вратата да се отваря бавно, без човешки допир, и да хлътва навътре в сгъстяващия се мрак. В мига, когато електрическа светлина се запали вътре в сградата, той грабна дръжката и затръшна вратата, а ключалката й щракна.
— Ключалката е доста здрава — каза той с ведро лице. — Това изречение е комбинацията от звуци, необходима, за да се отвори. Нямам нищо против да ви кажа тази тайна, защото знам, че ще произнесете тези думи едва когато ги мислите по начина, по който аз смятам, че трябва да се мисли за тях.
Тя наведе глава.
— Така е.
Тя го последва до колата бавно, усетила се изведнъж твърде изтощена, за да се движи. Отпусна се назад със затворени очи, едва чувайки звука на стартера. Натрупаното напрежение от всичките лишени от сън часове я порази изведнъж, разчупи бариерата, която нервите бяха изградили, за да го спрат. Тя лежеше неподвижно, неспособна да мисли, да реагира или да се бори, изтощила всички емоции, освен една. Не каза и дума, не отвори очи, докато колата не спря пред къщата му.
— По-добре си починете — каза той — и легнете веднага, ако искате да присъствате на вечерята у Мълиган тази вечер.
Тя кимна послушно. Докуцука до къщата, избягвайки помощта му. Направи усилие да му каже „Ще се оправя“ и да избяга на безопасно място в стаята си, достатъчно дълго усилие, докато затвори вратата. Сетне рухна по лице на леглото. Това не беше само фактът на физическото изтощение. Беше внезапно, пълно потопяване в чувство, което беше твърде цялостно, за да му устои. Когато силата на тялото й си беше отишла, когато умът й беше вече изгубил способността да съзнава, една-единствена емоция изчерпваше останките от енергията й, от разбирането, от преценката, от контрола. И не й оставяше нищо, с което да й се съпротивлява или да я насочва, правеше я неспособна да желае, само да чувства, свеждаше я до голо възприятие — статично състояние без начало или цел. Тя продължаваше да вижда в съзнанието си фигурата му до вратата на сградата и не чувстваше нищо друго — нито желание, нито надежда, нито оценка за чувствата си, нито име за всичко това или връзка със самата нея — нямаше такова нещо като „нея“, тя не беше личност, а само функция — функция от това, че го е видяла. И тази гледка беше сама по себе си средство и цел, без друг край, до който да стигне.