— Мисля, че знам това — просто отговори тя — и дори нещо повече: мисля, че винаги съм го знаела, но никога не съм го виждала, и сега се боя — но не да го чуя, — боя се, че е толкова близо.
Акстън се засмя.
— На какво ви прилича това, госпожице Тагарт? — той посочи стаята.
— Това ли? — изведнъж тя се засмя, гледайки лицата на мъжете на фона на златистия водопад от слънчеви лъчи, изпълнил големите прозорци. — Изглежда като… Знаете ли, никога не съм се надявала да видя някого от вас отново, понякога се чудех какво бих дала само за един поглед или една дума, а сега, сега всичко е като онези мечти от детството, когато си мислиш, че някой ден, на небето, ще видиш великите покойници, които не си видял на земята, и ще си избереш от всички минали векове хората, които искаш да срещнеш.
— Е, това е следа към същността на нашата тайна — каза Акстън. — Запитайте се дали мечтата за небе и величие трябва да ни остане за гроба, или трябва да бъде наша тук и сега, на този свят.
— Знам — прошепна тя.
— И ако срещнеш тези велики хора на небето — попита Кен Данагър, — какво би искала да им кажеш?
— Просто… просто „Здравейте“, предполагам.
— Това не е всичко — каза Данагър. — Има нещо, което ще искаш да чуеш от тях. И аз не го знаех, докато не го видях за пръв път — той посочи Голт. Той ми го каза, и тогава разбрах какво ми е липсвало през целия ми живот. Госпожице Тагарт, щеше да ви се иска да ви погледнат и да кажат „браво“.
Тя отпусна глава и кимна бавно, с наведено лице, за да не им позволи да видят внезапно бликналите сълзи в очите й.
— Добре тогава: браво, Дагни! Браво, отлично, и сега е време ти да си починеш от този товар, който никой от нас никога не е трябвало да носи!
— Млъкни — каза Мидас Мълиган, вторачен с безпокойство в наведената й глава.
Но тя вдигна глава с усмивка.
— Благодаря — каза тя на Данагър.
— Ако ще говорим за почивка, оставете я да си почива — каза Мълиган. — Събра й се твърде много за един ден.
— Не — усмихна се тя. — Продължавайте, говорете, каквото и да имате да кажете.
— По-късно — каза Мълиган.
Мълиган и Акстън сервираха вечерята, а Куентин Даниълс им помагаше. Сервираха на малки сребърни подноси, закрепени за дръжките на столовете. Всички седнаха, докато огънят на небето постепенно избледняваше в прозорците, а искриците електрическа светлина блещукаха в чашите с вино. В стаята имаше оттенък на лукс, но това беше лукс с изкусна простота — тя забеляза скъпата мебелировка, внимателно подбрана, за да бъде комфортна, купена във време, когато луксът все още е бил изкуство. Нямаше излишни предмети, но забеляза малко платно на велик ренесансов майстор, което струваше цяло състояние, забеляза и ориенталски килим с цветове и изработка, които щяха да бъдат на мястото си под витрината в някой музей. Такова беше схващането на Мълиган за богатство, си помисли тя — богатство чрез избор, не чрез натрупване.
Куентин Даниълс седеше на пода с поднос, положен на коленете; чувстваше се като у дома си и от време на време поглеждаше нагоре, усмихнат като дръзкото малко братче, което я е победило с тайна, която тя не е успяла да открие. Беше пристигнал в долината само десетина минути преди нея, но вече беше един от тях, а тя още беше чужденка.
Голт седеше настрани, отвъд кръга от светлината на лампите, на облегалката на стола на доктор Акстън. Не беше казал и дума, беше се отдръпнал и я беше предал на другите. И сега седеше и гледаше на всичко като на спектакъл, в който нямаше вече роля за него. Но нейните очи продължаваха да се връщат към него, привлечени от увереността, че спектакълът е избран и уреден от него, че той го е режисирал отдавна, и че всички останали го знаят също така, както го знае и тя самата.
Забеляза и друг човек, който обръщаше особено внимание на присъствието на Голт: Хю Акстън го поглеждаше от време на време, неволно, почти крадешком, сякаш се мъчеше да не си признава самотата от дългата раздяла. Не му казваше нищо, сякаш приемаше присъствието му като даденост. Но когато Голт се наведе напред и кичур коса падна върху лицето му, Акстън се протегна и го приглади назад, а ръката му остана за един неуловим миг върху челото на ученика му: това беше единственият изблик на емоция, който си позволи, единственият поздрав — беше бащински жест.