Тя разговаряше с хората наоколо, отпусната в безгрижно спокойствие. Не, мислеше си, онова, което чувстваше, не беше напрежение, а смътното удивление, че трябва да чувства напрежение, което не изпитваше. Ненормалното във всичко това беше, че всъщност изглеждаше толкова нормално и просто. Почти не осъзнаваше въпросите си, докато говореше ту с този, ту с онзи, но техните отговори се отпечатваха в съзнанието й и, изречение след изречение, сякаш се придвижваха към определена цел.
— Петият концерт ли? — каза Ричард Хали в отговор на въпроса й. — Написах го преди десет години. Наричаме го „Концерт на освобождението“. Благодаря ви, че го разпознахте само по няколко ноти, изсвирукани в една нощ… Да, знам за това… Да, щом познавате работата ми, трябва да знаете, че този концерт казва всичко, което съм се борил някога да кажа и да постигна. Посветих го на него — той посочи Голт. — Нищо подобно, госпожице Тагарт, не съм се отказал от музиката, какво ви кара да мислите така? През последните десет години съм написал повече, отколкото през който и да е период от живота си. Ще ви изсвиря всяко произведение, когато дойдете у нас… Не, госпожице Тагарт, няма да бъде публикувано навън. Нито една нота няма да се чуе отвъд тези планини.
— Не, госпожице Тагарт, не съм се отказал от медицината — каза доктор Хендрикс в отговор на въпроса й. — Прекарах последните шест години в проучвания. Открих начин да защитя кръвоносните съдове на мозъка от фаталния удар, известен като инсулт. Това ще премахне от човешкото съществуване ужасната заплаха от внезапна парализа… Не, нито дума за моя метод няма да се чуе навън.
— Правото ли, госпожице Тагарт? — каза съдията Нарангансет. — Какво право? Не съм се отказал от него — то просто спря да съществува. Но аз продължавам да упражнявам професията, която съм си избрал, и тя е да служа на каузата на справедливостта… Не, справедливостта не е прекратила съществуването си. Как би могла? Възможно е хората да я изгубят от поглед, и тогава тя ги унищожава. Но не е възможно обаче да напусне съществуването, защото едното е свойство на другото, защото справедливостта е акт на признаване на онова, което съществува… Да, продължавам да се развивам в професията си. Пиша трактат по философия на правото, ще докажа, че най-мрачното зло за човечеството, най-унищожителната и ужасяваща машина сред всички човешки изобретения е необективното право… Не, госпожице Тагарт, моят трактат няма да бъде публикуван навън.
— Моят бизнес ли, госпожице Тагарт? — каза Мидас Мълиган. — Моят бизнес е кръвопреливането и аз продължавам да го упражнявам. Работата ми е да доставям животворна течност на растенията, които са способни да растат. Но попитайте доктор Хендрикс дали каквото и да е количество кръв може да спаси тяло, което отказва да функционира, прогнил труп, който очаква да съществува без усилие. Моята кръвна банка е златото. Златото е гориво, което ще постигне чудеса, но никакво гориво не може да работи там, където няма двигател… Не, не съм се отказал. Просто ми омръзна работата да ръководя кланица, където някой източва кръвта от здрави живи същества и я прелива на безгръбначни полутрупове.
— Да съм се отказал? — каза Хю Акстън. — Проверете предпоставките си, госпожице Тагарт. Никой от нас не се е отказал. Светът се отказа… Какво не е наред, ако един философ има крайпътна закусвалня? Или цигарена фабрика, както е в момента? Всяка работа е акт на философия. И когато хората се научат да възприемат продуктивната работа — и онова, което е неин първоизточник — като стандарт за моралните си ценности, ще достигнат онова ниво на съвършенство, което е тяхно право по рождение и което са изгубили… Първоизточникът на работата ли? Човешкият ум, госпожице Тагарт, разсъждаващият човешки ум. Пиша книга по този въпрос, формулирам морална философия, която научих от собствения си ученик… Да, би могла да спаси света… Не, няма да бъде публикувана навън.
— Защо? — извика тя. — Защо? Какво правите всички?
— Стачкуваме — каза Джон Голт.
Всички се обърнаха към него, сякаш бяха очаквали гласа му и тъкмо тази дума. Тя чу празното пулсиране на изминаващото време някъде в себе си, въплътен във внезапно настъпилата в стаята тишина, докато го гледаше през осветеното от лампите празно пространство. Той седеше, небрежно отпуснат, на облегалката на едно кресло, наведен напред, с ръка, опряна на коленете, и длан, отпусната безцелно надолу. И леката усмивка на лицето му придаваше на думите му смъртоносния звук на неоспорима истина: