— Моля ви, разкажете ми за вашите причини — каза тя с едва подчертана твърдост в гласа — сякаш я удряха, но тя искаше да издържи докрай.
— Аз напуснах, когато преди няколко години медицината мина под държавен контрол — каза доктор Хендрикс. — Знаете ли какво е необходимо, за да направите мозъчна операция? Знаете ли какви умения изисква това, колко години страстно, безмилостно, съсипващо отдаване, за да се постигнат тези умения? Тъкмо това не бих оставил на разположението на хора, чиято единствена квалификация, с която ме управляват, е способността им да бълват измамни общи приказки, заради които са били избрани да имат привилегията да налагат желанията си, с пистолет в ръка. Не бих им позволил да диктуват целите, на които са били посветени годините ми на обучение, или пък условията на работата ми, или пък избора ми на пациенти, или размера на възнаграждението ми. Забелязах, че във всички дискусии, които предшестваха поробването на медицината, хората обсъждаха всичко — освен желанията на лекарите. Хората мислеха само за „благоденствието“ на пациентите, без да мислят за тези, които трябва да го осигурят. Лекарят да има право, желание или избор по въпроса се смяташе за себичност, която няма общо с въпроса; работата му не е да избира, разправяха те, а само да „служи“. Това, че човек, който е готов да работи под принуда, е твърде опасен дивак, за да му се поверява да работи дори и с добитък, никога не е хрумвало на тези, които искаха да помагат на болните, като направят живота невъзможен за здравите. Често съм се чудил на самодоволството, с което хората утвърждават правото си да ме поробят, да контролират работата ми, да принуждават волята ми, да насилват съвестта ми, да задушават ума ми — и все пак от какво се надяват да зависят, когато легнат на операционната маса под ръцете ми? Техният морален кодекс ги е научил да вярват, че е безопасно да разчитат на добродетелта на жертвите си. Е, тъкмо тази добродетел оттеглих. Нека открият какви лекари ще произведе сега тяхната система. Нека открият, че в операционните и в болниците си не е безопасно да оставят живота си в ръцете на човек, чийто живот са задушили. Не е безопасно, ако той е от онези хора, които негодуват срещу това — и още по-малко, ако е от онези, които не го правят.
— Аз напуснах — каза Елис Уайът, — защото не исках да служа за храна на канибалите — и при това да съм готвач.
— Аз открих — каза Кен Данагър, — че хората, с които се сражавах, са безплодни. Некадърни, безцелни, безотговорни, ирационални — не аз имах нужда от тях, не те можеха да диктуват условията си, нямаше да се подчинявам на исканията им. Напуснах, за да ги накарам и те да разберат това.
— Аз напуснах — каза Куентин Даниълс — защото, ако има степени на падението, то ученият, който поставя ума си в услуга на грубата сила, е най-долнопробният престъпник в света.
Всички млъкнаха. Тя се обърна към Голт.
— А вие? — попита тя. — Вие сте били първият. Вас какво ви накара да стигнете до това?
Той се разсмя.
— Отказът ми да бъда роден с някакъв първороден грях.
— Какво имате предвид?
— Никога не съм се чувствал виновен за способностите си. Никога не съм се чувствал виновен заради ума си. Никога не съм се чувствал виновен за това, че съм човек. Не приемах незаслужена вина, и така бях свободен да спечеля и да опозная собствената си стойност. Откакто се помня съм чувствал, че бих убил човека, който претендира, че съществувам заради неговата нужда — и знаех, че това е най-висшето морално чувство. Онази нощ, на срещата в „Двайсети век“, когато чух едно неназовимо зло да се изрича с тон, който предполага морална правдивост, аз видях корена на трагедията на света, ключа към нея и нейното решение. Видях какво трябва да се направи. И започнах да го правя.
— А двигателят? — попита тя. — Защо го изоставихте? Защо го оставихте на наследниците на Старнс?
— Тогава беше собственост на баща им. Той ми плати за него. Направих го по негово време. Но знаех, че няма да бъде от полза за тях, и че никой няма да чуе за него за в бъдеще. Това беше първият ми експериментален модел. Само аз или някой равен на мен щеше да е в състояние да го довърши или поне да схване какво е това. А аз знаех, че никой, равен на мен, няма да се доближи до онази фабрика оттогава насетне.
— Знаехте ли какво постижение е вашият двигател?
— Да.
— И осъзнавахте, че го оставяте да загине?
— Да — той погледна навън в мрака и леко се разсмя, но в този звук нямаше радост. — Погледнах двигателя си за последен път, преди да тръгна. Мислех си за хората, които твърдяха, че богатството е въпрос на природни ресурси, за тези, които твърдяха, че богатството се състои в това да си присвоят фабриките, за тези, които твърдяха, че машините оформят мозъците им. Е, това беше двигателят, който щеше да ги оформи, и оставаше такъв, какъвто си беше без човешкия ум — купчина метал и жици, които щяха да ръждясат. Вие сте мислили за великата услуга, която този двигател е могъл да окаже на човечеството, ако е започнало неговото производство. Аз мисля, че в деня, в който хората разберат значението на съдбата му в купчината боклук във фабриката, услугата ще е още по-голяма.