— Очаквахте ли да видите този ден, когато си тръгнахте?
— Не.
— Очаквахте ли да имате шанс да го възстановите на друго място?
— Не.
— И бяхте готов да го оставите в купчина боклук?
— В името на онова, което двигателят значеше за мен — бавно каза той, — трябваше да съм готов да го оставя да се разпадне и да изчезне завинаги — той гледаше право в нея и тя чуваше твърдата, решителна, непреклонна безмилостност на гласа му, — както и вие сте готова да оставите линиите на „Тагарт трансконтинентал“ да рухнат и да изчезнат.
Тя удържа погледа му с вдигната глава и каза меко, с тон на горда, открита молба:
— Не искайте да ви отговарям сега.
— Няма. Ще ви кажем всичко, което искате да знаете. Няма да ви притискаме да вземате решение — и добави, докато тя се шокира от внезапната нежност в гласа му: — Казах ви, че това безразличие към един свят, който трябваше да е наш, беше най-трудното нещо за постигане. Знам. Всички сме минали през него.
Тя погледна тихата, неуязвима стая, светлината — светлината, която идваше от неговия двигател — по лицата на мъжете, които бяха най-спокойната и уверена сбирка, на която беше присъствала.
— Какво правихте, след като си тръгнахте от „Двайсети век“? — попита тя.
— Започнах да търся огньове. Моя работа стана да търся ярките пламъци в растящата нощ на дивотията, които представляваха способните хора, хората на разума, да наблюдавам живота им, борбата им, агонията им, и да ги измъквам, когато разбирах, че са видели достатъчно.
— Какво им казвахте, за да ги накарате да изоставят всичко?
— Казвах им, че са прави.
В отговор на мълчаливия въпрос в погледа й той добави:
— Дадох им гордостта, която не знаеха, че притежават. Дадох им думите, с които да я назоват. Дадох им безценното притежание, което бяха пропуснали, за което бяха копнели, и от което все пак не знаеха, че имат нужда: моралното одобрение. Не ме ли наричахте разрушител и ловец на хора? Аз бях ходещият делегат на тази стачка, водачът на бунта на жертвите, защитникът на потиснатите, на обезнаследените, на експлоатираните. И когато аз използвам тези думи, те за пръв път имат буквално значение.
— Кои бяха първите, които ви последваха?
Той изчака един миг, за да подчертае думите си, и отговори:
— Двамата ми най-добри приятели. Познавате единия от тях. Знаете, може би по-добре от всеки друг, каква цена плати за това. Нашият собствен учител, доктор Акстън, беше следващият. Той се присъедини към нас след само един разговор на една вечеря. Уилям Хейстингс, който беше мой шеф в изследователската лаборатория на фабриката за двигатели „Двайсети век“, преживя тежко времето, докато се бореше със себе си. Отне му година. Но се присъедини. После Ричард Хали. После Мидас Мълиган.
— … на когото му отне само петнайсет минути — каза Мълиган.
Тя се обърна към него:
— Значи вие сте основали тази долина?
— Да — каза Мълиган. — Беше моето лично убежище в началото. Купих я преди години, купих много мили от тези планини, парцел по парцел, от фермери и животновъди, които не знаеха какво притежават. Долината не фигурира на нито една карта. Аз построих тази къща, когато реших да напусна. Отрязах всички възможни пътища за достъп, освен един, а той е скрит така, че никой не може да го открие, и уредих това място така, че да си е самодостатъчно, така че да мога да живея тук до края на живота си и никога да не ми се налага да виждам лицето на някой мародер. Когато чух, че Джон е стигнал и до съдията Нарангансет, поканих съдията да дойде тук. След това поканихме и Ричард Хали да се присъедини. В началото другите стояха навън.
— Нямахме никакви правила — каза Голт, — с изключение на едно. Когато човек положеше нашата клетва, това означаваше един ангажимент: да не работи собствената си професия, да не дава на света благото на ума си. Всеки от нас го изпълняваше, както можеше. Тези, които имаха пари, се оттеглиха и живееха от спестяванията си. Тези, които трябваше да работят, приемаха най-низшата работа, която можеха да намерят. Някои от нас бяха известни, други — като младия спирач, когото Хали откри — бяха спрени от нас, преди да са се проявили и да бъдат измъчвани. Но ние не се отказахме от умовете си или от работата, която обичаме. Всеки от нас продължи в истинската си професия по всякакъв начин и през цялото свободно време, което можеше да намери, но го правеше тайно, само в своя собствена полза, без да дава нищо на хората, без да споделя нищо. Бяхме разпръснати из цялата страна като изгнаници, каквито винаги сме били, само че сега приемахме ролята си напълно съзнателно. Единственото ни облекчение бяха редките случаи, когато можехме да се виждаме. Открихме, че ни харесва да се срещаме, за да си напомняме, че човешките същества все още ги има. Така решихме да отделяме по един месец годишно, който да прекарваме в тази долина — да си почиваме, да живеем в рационален свят, да извадим истинската си работа от скривалището й, да търгуваме с достиженията си — тук, където достиженията означават заплащане, а не конфискация. Всеки от нас построи свой дом тук, със свои собствени средства, за един от дванайсетте месеца, през който да живее тук. Това правеше останалите единайсет по-поносими.