Главата й беше близо до неговата, косата му се допираше до бузата й, и тя знаеше, че и двамата няма да приближат лицата си на онзи милиметър по-близо. Беше внезапно, замаяно състояние на спокойно пиянство, съвършено само по себе си, косите им се бяха смесили като лъчите на две небесни тела, които бяха дочакали да се срещнат. Тя видя, че той върви със затворени очи, сякаш зрението в този момент щеше да бъде излишен натрапник.
Той влезе в къщата, и докато преминаваше през всекидневната не погледна наляво, нито пък тя, но тя беше наясно, че и двамата виждат вратата там, която водеше в спалнята му. Той премина през тъмнината до пътеката от лунна светлина, която пресичаше леглото в стаята за гости, положи я върху него, тя усети мигновената пауза на ръцете му, които задържаха рамото и кръста й, и когато отпуснаха тялото й, тя осъзна, че моментът вече е отминал.
Той отстъпи назад и натисна един ключ, предавайки стаята на яркия, публичен блясък на лампата. Стоеше неподвижно, сякаш искаше тя да го погледне, със сурово, изпълнено с очакване лице.
Забравихте ли, че искахте да ме застреляте, щом ме видите? — попита той.
Именно беззащитната неподвижност на силуета му го караше да звучи реално. Тръпката, която я накара да се изправи, беше като вик на ужас и отрицание; тя обаче удържа на погледа му и каза безстрастно:
— Вярно. Така беше.
— Тогава дръжте на думата си.
Гласът й беше тих, а напрежението в него беше едновременно отстъпление, и надменен упрек:
— Не го мислите, нали?
Той поклати глава.
— Не. Искам да си спомните, че такова беше желанието ви. В миналото бяхте права. Докато бяхте част от външния свят, трябваше да се опитате да ме унищожите. И от двата пътя, които лежат пред вас сега, единият ще ви доведе до деня, в който ще сте принудена да го направите.
Тя не отговори, седеше и гледаше надолу, а той виждаше как косата й се развява, докато тя клатеше глава в отчаян протест.
— Вие сте единствената опасност за мен. Вие сте единственият човек, който може да ме предаде на враговете ми. Ако останете с тях, ще го направите. Изберете това, ако искате, но го изберете с пълно съзнание какво правите. Не ми отговаряйте сега. Но докато го направите — строгостта в гласа му идваше от усилие, насочено към самия него — помнете, че знам значението и на двата отговора.
— Толкова цялостно, колкото и аз ли? — прошепна тя.
— Толкова.
Той се обърна да излиза, когато очите й попаднаха върху надписите, които беше забелязала — а после и забравила — по стените на стаята. Бяха издълбани в лака на дървото и още носеха силата на натиска на молива в ръцете на онези, които ги бяха направили, всеки със собствения си ярък почерк: „Ще го преодолееш — Елис Уайът“, „До сутринта всичко ще бъде наред — Кен Данагър“, „Струва си — Роджър Марш“. Имаше и други.
— Какво е това? — попита тя.
Той се усмихна.
— Това е стаята, в която всички прекараха първата си нощ в долината. Първата нощ е най-тежката. Това е скъсването на последната връзка със спомените, а тя е и най-лошата. Оставям ги тук, за да могат да ме повикат, ако имат нужда от мен. Говоря им, ако не могат да заспят. Повечето не могат. Но на сутринта са се освободили… Всички са преминали през тази стая. Сега я наричат клетката за мъчения или преддверието — защото всеки трябва да влезе в долината през моята къща.
Той се обърна, за да излезе, но спря на прага и добави:
— Точно в тази стая никога не съм имал намерение да отсядате. Лека нощ, госпожице Тагарт.
Глава XXII
Утопията на алчността
— Добро утро!
Застанала на прага на вратата си, тя го видя в другия край на всекидневната. Планините в прозорците зад гърба му имаха сребристорозов оттенък, който изглеждаше по-ярък от дневната светлина — обещание, че светлината ще настъпи. Слънцето се беше издигнало някъде над земята, но не беше достигнало върха на преградата им, и небето блестеше вместо него и известяваше за движението му. Тя беше чула радостния поздрав към слънцето, но не в песента на птиците, а в звъненето на телефона преди миг, видя началото на деня не в светещата зеленина на клоните отвън, а в отраженията по хрома на печката, искрите в стъкления пепелник на масата и свежата белота на ръкавите на ризата му. Собственият й глас не можеше да устои на усмивката, същата като неговата, когато му отговори: