— Кой е собственикът на това място? — попита тя.
— Аз — каза Мълиган.
— Ами той какъв е? — тя посочи Голт.
Мълиган се разсмя.
— Той просто работи тук.
— А вие, доктор Акстън? — попита тя.
Той погледна Голт.
— Аз съм един от двамата му бащи, госпожице Тагарт. Онзи, който не го предаде.
— О! — каза тя, когато още една връзка си дойде на мястото.
— Третият ви ученик?
— Точно така.
— Вторият помощник-деловодител! — изведнъж простена тя, спомняйки си нещо.
— Това пък какво е?
— Така го нарече доктор Стедлър. Това, каза доктор Стедлър, е станал третият му ученик.
— Надценил ме е — каза Голт. — По скалата на неговите стандарти и неговия свят аз стоя много по-ниско.
Колата беше навлязла в морава, която се простираше пред самотна къща, на един хребет над долината. Видя мъж да слиза по пътеката пред тях и да бърза към града. Носеше сини работни дрехи и кутия за храна. Имаше нещо познато в резките му, ловки движения. Когато колата мина покрай него, тя зърна лицето му, подскочи напред, а гласът й се извиси до вик — от болката от движението и шока от видяното:
— Спрете! Спрете! Не го изпускайте!
Беше Елис Уайът. Тримата мъже се засмяха, но Мълиган спря колата.
— О… — безсилно, извинително каза тя, забравила, че това е място, от което Уайът не може да изчезне.
Той тичаше към тях: също бе я познал. Когато се хвана за бронята на колата, за да забави скоростта й, тя видя лицето и младата, триумфираща усмивка, която беше виждала само веднъж преди: на перона на железопътния възел на Уайът.
— Дагни! И ти ли, най-сетне? Една от нас?
— Не — каза Голт. — Госпожица Тагарт катастрофира.
— Какво?
— Самолетът й се разби. Не го ли видя?
— Разбил се е — тук?
— Да.
— Чух самолет, но… — учуденият му поглед се смени с приятелска усмивка, изпълнена със съжаление и радост едновременно. — Разбирам. О, по дяволите, Дагни, това е абсурдно!
Тя го гледаше безпомощно, неспособна да свърже миналото с настоящето. И също така безпомощно, както човек би споделил с мъртъв приятел, на сън, каза думите, които съжалява, че е пропуснала да му каже приживе, през спомена за един телефон, който звъни без отговор, преди почти две години, тя каза думите, които се беше надявала да му каже, ако отново го зърне някога:
— Аз… се опитах да се свържа с теб.
Той се усмихна кротко.
— И ние се опитваме да се свържем с теб оттогава насам, Дагни… Ще те видя довечера. Не се притеснявай, няма да изчезна — а и не мисля, че и ти ще изчезнеш.
Той махна на другите и се отдалечи, размахвайки кутията с храна. Когато Мълиган запали колата, тя погледна нагоре и видя очите на Голт, които я наблюдаваха внимателно. Лицето й придоби студен израз, сякаш в открито признание за болката и напук на задоволството, което това можеше да му достави.
— Добре — каза тя. — Разбирам на какъв шок искате да ме изложите.
Но по лицето му нямаше нито жестокост, нито жал — само уравновесения израз на справедливост.
— Първото ни правило тук, госпожице Тагарт — отговори той — е, че човек винаги трябва сам да види.
Колата спря пред самотна къща. Беше построена от груби гранитни блокове, а почти цялата й предна стена беше заета от прозорец.
— Ще изпратя лекаря — каза Мълиган и продължи нататък, докато Голт я носеше нагоре по пътеката.
— Вашата къща? — попита тя.
— Моята — отговори той и отвори с ритник вратата. Пренесе я през прага в огряното пространство на всекидневната си, където слънчевата светлина се лееше по стените от полиран бор. Тя видя ръчно изработени мебели, таван от голи, груби греди, свод към малка кухня с грубовати лавици, гола дървена маса и поразителния за това място хром, който блестеше от електрическата фурна — мястото имаше примитивна простота на хижа на заселник, всичко беше сведено до най-основните нужди, но със свръхмодерно умение.
Той я пренесе през слънчевите лъчи до малка стая за гости и я сложи на едно легло. Тя забеляза прозореца, отворен към дълга поредица от скални стъпала и борове, които сякаш подпираха небето. Забеляза и малки ивици, които изглеждаха като надписи, изрязани в дървото на стените, няколко пръснати реда, написани от различни ръце — не можеше да различи думите. Имаше и още една врата, оставена полуотворена, водеше към спалнята му.