— Бих ви посъветвал да останете в леглото, госпожице Тагарт.
— О, не! Ако внимавам и се движа бавно, всичко ще бъде наред.
— Трябва да си почивате.
— Мислите ли, че мога?
Той се усмихна.
— Май не.
Когато Голт се върна, тя вече беше облечена. Доктор Хендрикс му разказа за състоянието й и добави:
— Ще се върна утре за контролен преглед.
— Благодаря — каза Голт. — Изпратете сметката на мен.
— В никакъв случай! — възмутено каза тя. — Ще я платя сама.
Двамата мъже се погледнаха насмешливо като пред самохвалство на просяк.
— Ще обсъдим това по-късно — каза Голт.
Доктор Хендрикс си тръгна и тя се опита да стане, като куцаше и хващаше мебелите за опора. Голт я вдигна на ръце, занесе я в кухненския бокс и я положи на един стол пред маса, сервирана за двама. Тя осъзна, че е гладна, веднага щом видя кафеварката да ври на печката, двете чаши портокалов сок, тежките, бели порцеланови съдове, които блестяха на слънцето върху полираната повърхност на масата.
— Кога сте спала или яла за последно? — попита той.
— Не знам… Вечерях във влака, със… — тя поклати глава с безпомощна, горчива усмивка: със скитника, помисли си, с отчаян глас, молещ за избавление от отмъстител, когото не можеше да открие, отмъстител, който седеше срещу нея на масата и пиеше чаша портокалов сок. — Не знам… Сякаш е станало преди векове на друг континент.
— Как стана така, че тръгнахте след мен?
— Кацнах на летището в Алтън точно когато излитахте. Човекът там ми каза, че Куентин Даниълс е тръгнал с вас.
— Спомням си, че самолетът ви захождаше за кацане. Но точно този единствен път не си помислих за вас. Мислех, че идвате с влак.
Тя попита, гледайки го право в лицето:
— Как искате да разбирам това?
— Кое?
— Единственият път, когато не сте мислили за мен.
Той издържа погледа й — тя видя лекото движение, което тя беше забелязала, че е типично за него: движението на гордите му, непреклонни устни, които се извиват в намек за усмивка.
— Както искате — отговори той.
Тя изчака миг, за да подчертае как точно иска да го разбира със строгостта на лицето си, сетне попита студено като враг, който го обвинява:
— Значи знаехте, че идвам за Куентин Даниълс?
— Да.
— Стигнахте до него пръв бързо, за да не ми позволите аз да го направя ли? За да ме победите, с ясното съзнание какво би означавала за мен подобна победа?
— Разбира се.
Тя замълча и погледна встрани. Той се надигна, за да приготви останалата част от закуската им. Тя го гледаше, докато стоеше до печката, препичаше хляб и пържеше яйца с бекон. В движенията му личеше спокойно умение, без усилие, но това беше умение от друга професия — ръцете му се движеха с бързата прецизност на инженер, който дърпа лостовете на контролно табло. Тя си спомни къде беше виждала такова изпълнение — също толкова експертно и точно толкова не на място.
— Това ли научихте от доктор Акстън? — попита тя и посочи печката.
— И това.
— Нима ви е учил да пилеете времето си — вашето време! — тя не успя да сдържи тръпката на възмущение в гласа си — с такава работа?
— Пилял съм време и с много по-маловажни неща.
Когато сложи чинията пред нея, тя попита:
— Откъде взехте тази храна? Има ли бакалия тук?
— Най-добрата в света. Държи я Лорънс Хамънд.
— Какво?
— Лорънс Хамънд, от „Автомобили Хамънд“ Беконът е от фермата на Дуайт Сандърс, от „Самолети Сандърс“. Яйцата и млякото са от съдията Нарангансет от Върховния съд на щата Илинойс.
Тя гледаше чинията си с горчивина, едва ли не със страх, боейки се да я докосне.
— Това е най-скъпата закуска в живота ми, ако взема предвид стойността на времето на готвача и всички останали.
— Да — от една страна. Но от друга, това е най-евтината закуска в живота ви, защото никаква част от нея не е отишла за храна на мародерите, които ще ви карат да плащате за нея година след година и накрая ще ви оставят да умрете от глад.
След дълго мълчание тя запита простичко, почти тъжно:
— Какво правите всички тук?
— Живеем.
Тя никога не беше чувала тази дума да звучи толкова истински.
— Какво работите? — попита тя. — Мидас Мълиган каза, че работите тук.