— Май съм нещо като момче за всичко.
— Какво сте?
— Викат ме всеки път, когато нещо не е наред с някоя инсталация — с електроснабдяването например.
Тя го погледна и внезапно подскочи напред, вторачена в електрическата печка, но рухна обратно на стола, пронизана от болката. Той се разсмя.
— Да, вярно е, но се успокойте, иначе доктор Хендрикс ще нареди да ви върна в леглото.
— Електроснабдяването… — задавено каза тя — … електроснабдяването тук… работи с вашия двигател?
— Да.
— Значи е построен? И работи?
— Сготви ви закуска.
— Искам да го видя!
— Не се мъчете да куцате до печката. Това си е обикновена електрическа печка като всички други, само е стотина пъти по-евтина за употреба. И само това ще можете да видите, госпожице Тагарт.
— Обещахте ми да ми покажете долината.
— Ще ви я покажа. Но не и електрическия генератор.
— Ще ме разведете ли сега, щом свършим?
— Стига да искате — и стига да можете да се движите.
— Мога.
Той стана, отиде до телефона и набра един номер.
— Ало, Мидас? Да… Така ли? Да, тя е добре… Ще ми дадеш ли под наем колата си за деня? Благодаря. Обичайната тарифа — двадесет и пет цента на час… Можеш ли да я изпратиш? Случайно да имаш някакъв бастун? Ще й трябва… Тази вечер ли? Да, така мисля. Ще го направим. Благодаря.
Той затвори. Тя го гледаше невярващо.
— Правилно ли разбрах, че господин Мълиган, който струва около двеста милиона долара, ще ви иска само двайсет и пет цента, за да използвате колата му?
— Точно така.
— За Бога, не можеше ли да ви я даде просто от вежливост?
Той седеше и я гледаше, изучаваше лицето й, сякаш нарочно я оставяше да види веселието в неговото.
— Госпожице Тагарт — каза той, — в тази долина нямаме закони, нямаме никакви правила, никаква официална организация. Идваме тук, защото искаме да си починем. Но имаме определени обичаи, които всички спазваме, защото са свързани с нещата, от които искаме да си починем. Така че ще ви предупредя, че има една дума, която е забранена в долината: думата „давам“.
— Съжалявам — каза тя. — Прав сте.
Той напълни отново чашата й с кафе и й подаде пакет цигари. Тя се усмихна, когато си взе една: тя носеше знака на долара.
— Ако не сте твърде изморена до довечера — каза той, — Мълиган ни покани на вечеря. Там ще има няколко гости, които, мисля, ще искате да видите.
— Ама разбира се! Няма да съм твърде уморена. Май никога повече няма да чувствам умора.
Тъкмо свършваха закуската, когато видяха колата на Мълиган да спира пред къщата. Шофьорът изскочи, хукна нагоре по пътеката и се втурна в стаята, без да спре, за да позвъни или да почука. Отне й миг да осъзнае, че нетърпеливият, задъхан, разрошен млад човек е Куентин Даниълс.
— Госпожице Тагарт — без дъх каза той, — съжалявам! — отчаяната вина в гласа му контрастираше с веселата възбуда по лицето му. — Никога не съм престъпвал думата си преди! Няма извинение за това, но мога да ви помоля за прошка, и знам, че няма да ми повярвате, но истината е, че аз… аз забравих!
Тя погледна Голт.
— Вярвам ти.
— Забравих, че ви обещах да чакам, забравих за всичко, допреди няколко минути, когато господин Мълиган ми каза, че сте се разбили тук със самолет. И тогава разбрах, че аз съм виновен, и ако нещо ви се беше случило — Боже, добре ли сте?
— Да. Не се притеснявайте. Седнете!
— Не знам как някой може да забрави честната си дума. Не знам какво ми стана.
— Аз знам.
— Госпожице Тагарт, работех по това месеци наред, по една определена хипотеза, и колкото повече работех, толкова по-безнадеждно изглеждаше. Не бях мръднал от лабораторията през последните два дни, опитвах се да реша уравнение, което изглеждаше невъзможно. Чувствах, че ще умра на черната дъска, но няма да се откажа. Беше късно през нощта, когато той влезе. Май дори не го забелязах. Каза, че иска да говори с мен, аз го помолих да изчака и веднага продължих. Мисля, че бях забравил за присъствието му. Не знам колко дълго е стоял там и ме е наблюдавал, но си спомням, че изведнъж ръката му се протегна, изтри всичките ми цифри от дъската и написа едно кратко уравнение. И тогава го забелязах — и изкрещях, защото това не беше пълният отговор за двигателя. Но беше пътят към него, път, който не бях видял, за чието съществуване не подозирах, но знаех къде води! Помня, че викнах: „Откъде знаете?“ — а той отговори, като посочи една снимка на двигателя: „Аз съм човекът, който пръв го направи“. И това е последното, което си спомням, госпожице Тагарт, тоест последното, което си спомням от собственото си съществуване, защото след това говорехме за статично електричество и за преобразуването на енергията и за двигателя.