— Говорехме за физика през целия път дотук — каза Голт.
— О, спомням си, когато ме попитахте дали ще дойда с вас — каза Даниълс, — дали съм готов да тръгна, никога да не се върна и да се откажа от всичко… Всичко ли? Да се откажа от мъртъв институт, който се руши в джунглата, да се откажа от бъдещето си на пазач, роб по закон, да се откажа от Уесли Мауч и Директива 10–289 и долните създания, които пълзят по корем и грухтят, че няма разум! Госпожице Тагарт — той се смееше ликуващо — той ме питаше дали ще се откажа от това и ще тръгна с него! Трябваше да ме попита два пъти, не можах да повярвам първия път, не можах да повярвам, че на човешко същество трябва да се задава такъв въпрос, че може изобщо това да е предмет на избор. Да тръгна ли? Бих скочил от небостъргач, само за да го последвам и да чуя формулата му, преди да се разбия в паважа!
— Не те обвинявам — каза тя. Гледаше го с нюанс на копнеж, почти със завист. — Освен това изпълни договора си. Заведе ме до тайната на двигателя.
— И тук ще бъда пазач — каза Даниълс, щастливо ухилен. — Господин Мълиган каза, че ще ми даде работа на пазач в електроцентралата. И когато се изуча, ще се издигна до електротехник. Не е ли невероятен този Мидас Мълиган? Такъв искам да съм на неговите години. Искам да правя пари. Искам да правя милиони. Искам да направя толкова, колкото е направил той!
— Даниълс! — тя се разсмя, спомняйки си спокойния самоконтрол, стриктната прецизност, непоколебимата логика на младия учен, с който се беше запознала. — Какво ти става? Къде си? Знаеш ли какво говориш?
— Аз съм тук, госпожице Тагарт. — И тук няма граница за възможностите! Ще бъда най-великият електротехник в света, и най-богатият! Аз ще…
— Ти ще се върнеш обратно в къщата на Мълиган — каза Голт — и ще спиш двайсет и четири часа, иначе няма да те пусна в електроцентралата.
— Да, сър — смирено отвърна Даниълс.
Когато излязоха от къщата, слънцето струеше по върховете и рисуваше около долината кръг от сияещ гранит и блестящ сняг. Изведнъж тя почувства, че отвъд този кръг не съществува нищо, и се учуди на радостното, гордо задоволство, което чувстваше изправена пред свършения факт — пред осъзнаването, че полето на грижите може да се простира само и единствено до реалността на зрителното поле. Искаше да протегне ръце над покривите на града под нея, сякаш пръстите й щяха да докоснат върховете от другата страна. Но не можеше да ги вдигне — беше облегната на бастуна с едната си ръка и на рамото на Голт с другата, движеше краката си с бавно и преднамерено усилие — вървеше към колата като дете, което тъкмо прохожда.
Седеше до Голт, докато той караше, заобикаляйки града, към къщата на Мидас Мълиган. Тя беше на един хребет — беше най-голямата къща в долината, единствената на два етажа, странна комбинация от крепост и почивен дом, с дебели гранитни стени и широки, открити тераси. Той спря, за да остави Даниълс, сетне тръгна по един път с много завои, който бавно се изкачваше към планините. Мисълта за богатството на Мълиган, за луксозната кола и за ръцете на Голт върху волана я накара да се запита за пръв път дали и Голт беше богат. Тя погледна дрехите му: сивият панталон и бялата риза изглеждаха с качество, предназначено за дълго носене, кожата на тесния колан на кръста му беше напукана, часовникът на ръката му изглеждаше прецизно изработен, но беше от проста неръждаема стомана. Единственият намек за лукс беше цветът на косата му — кичурите, които се ветрееха от вятъра бяха като течно злато и мед.
Изведнъж, зад един завой на пътя, тя видя зелени пасбища, простиращи се до една отдалечена ферма. Там имаше стада овце и няколко коня, имаше обградени с огради квадратни свинарници, разпилени силуети на дървени плевни, и, по-далеч, един метален хангар, който не подхождаше на ферма. Един мъж със светла каубойска риза бързаше към тях. Голт спря колата и му махна, но не каза нищо в отговор на въпросителния й поглед. Остави я да разбере сама, когато мъжът се приближи — беше Дуайт Сандърс.
— Здравейте, госпожице Тагарт — с усмивка каза той.
Тя гледаше безмълвно навитите му ръкави, тежките му ботуши, стадата добитък.
— Значи това е останало от „Самолети Сандърс“ — каза тя.
— А, не. Остана и един отличен моноплан, най-добрият ми модел, който разбихте горе по хълмовете.