— Не съм в състояние да разбера вниманието, което получихте във всички реномирани академични списания и как могат да си позволят да обсъждат книгата ви сериозно. Ако Хю Акстън беше тук, нито едно академично издание не би дръзнало да я третира като творба, което може да попадне в сферата на философията.
— Но него го няма.
Доктор Стедлър почувства, че има някакви думи, които сега го предизвикват да произнесе и му се искаше да приключи този разговор, преди да открие какви са.
— От друга страна — каза доктор Ферис, — рекламите за моята книга — сигурен съм, че не забелязвате неща като реклами — цитират едно хвалебствено писмо, което получих от господин Уесли Мауч.
— Кой, по дяволите, е господин Уесли Мауч?
Доктор Ферис се усмихна.
— След година дори и вие няма да задавате този въпрос, доктор Стедлър. Да го кажем така — господин Мауч е човекът, който разпределя горивото понастоящем.
— Тогава ви препоръчам да се придържате към работата си. Занимавайте се с господин Мауч и му оставете пещите, но идеите оставете на мен.
— Ще бъде любопитно да се опитате да формулирате границата — каза доктор Ферис, както се прави нехайна академична забележка. — Но ако говорим за книгата ми, ами тогава говорим за сферата на пиара — той се обърна и посочи загрижено към математическите формули, надраскани на дъската. — Доктор Стедлър, ще бъде катастрофално, ако позволите сферата на пиара да ви отвлече от работата, която вие единствен в света сте в състояние да свършите.
Това беше казано с угодническа почит и доктор Стедлър не можеше да каже защо чу в изречението „Стой си при дъската!“ Той почувства хапливо раздразнение и го обърна към себе си мислейки ядосано, че трябва да спре с тези подозрения.
— Пиар? — презрително каза той. — Не виждам никаква практическа цел в книгата ви. Не виждам какво е планирано да постигне.
— Нима? — очите на доктор Ферис проблеснаха за миг, безочливата искрица беше твърде кратка, за да може да бъде идентифицирана със сигурност.
— Не мога да си позволя да смятам определени неща за възможни в едно цивилизовано общество — строго каза доктор Стедлър.
— Това е възхитително точно — весело каза доктор Ферис. — Не можете да си позволите.
Доктор Ферис се изправи и пръв посочи, че разговорът е приключил.
— Моля да ми се обаждате всеки път, когато нещо в този институт ви причини неудобство, доктор Стедлър — каза той. — За мен е привилегия да бъда винаги на вашите услуги.
Съзнавайки, че трябва да утвърди авторитета си и да потуши срамната мисъл за подмяната, която избираше, доктор Стедлър каза надменно, със саркастичен и суров тон:
— Следващия път, когато ви извикам, по-добре направете нещо с тази ваша кола.
— Да, доктор Стедлър. Ще се постарая никога вече да не закъснявам и ви моля да ми простите.
Доктор Ферис отговори така, сякаш следваше заучен сценарий, сякаш беше доволен, че доктор Стедлър най-после е научил съвременния начин за общуване.
— Колата ми ми причинява доста неприятности, разпада се, поръчах нова преди известно време, най-добрата на пазара — кабриолет на „Хамънд“, но Лорънс Хамънд напусна бизнеса миналата седмица, без причина или предупреждение, така че съм притиснат. Тези копелета като че ли изчезват някъде. Нещо трябва да се направи по въпроса.
Когато Ферис си тръгна, доктор Стедлър седна зад бюрото си със свити рамене, чувствайки единствено отчаяното си желание да не го вижда никой. В мъглата на някаква болка, която не можеше да определи, съществуваше и отчаяното чувство, че никой — никой от хората, които ценеше — не би искал никога да го види отново.
Той знаеше кои са думите, които не беше произнесъл. Не беше казал, че ще изобличи книгата публично и ще я отхвърли от името на института. Не беше го казал, защото се боеше да открие, че заплахата няма да развълнува Ферис, че Ферис е в безопасност, че думата на доктор Стедлър вече няма сила. И докато си казваше, че по-късно ще обмисли въпроса за публичен протест, знаеше, че няма да го направи. Вдигна книгата и я пусна в кошчето за боклук.
Едно лице изплува в съзнанието му, внезапно и ясно, сякаш виждаше чистотата на всяка негова линия, младо лице, което не си беше позволявал да си спомня от години. Мислеше си: не, той не е прочел тази книга, няма да иска да я види, той е мъртъв, трябва да е умрял отдавна… Острата болка, която усети, беше от шока — откри, че това е човекът, когото копнее да види повече от всичко на света — и в същото време той трябва да се надява този човек да е мъртъв.