— Хей, Одон! — провикна се Бентам. — Какви са тия фокуси?
— Той нали ни чува сега? — попита Светозар.
— Да. За съжаление разговорът обаче е едностранен. А биха могли да поставят вътре и предавател. Наистина не е толкова нужен, но би било по-интересно.
— Еди, представяш ли си? Появява се ненадейно пред теб такава машинка и ти казва: „Здрасти! Как се чувствувате?“ — и ти трябва съвсем сериозно да й отговориш, защото иначе ще бъде неучтиво.
Приятелите весело се засмяха, но шведецът намръщено ги прекъсна:
— Другари, наблизо има мъртвец. Да уважим паметта му. Човекът е загинал може би като герой…
— Да, забравихме — каза с извинителен тон Светозар. — Но да вървим, ако сте си починали!
Бентам се спусна бързо напред и другите не успяха да го догонят. Така сръчно и ловко скачаха опитните му крака по скалите. Когато пристигнаха, геофизикът беше вече клекнал над трупа и го гледаше съсредоточено.
— Какво има? — прошепна запъхтян Лазов, като мъчеше да не диша толкова шумно.
— Млад човек — отвърна Бентам.
Ръцете му бързо и нетърпеливо забъркаха в джобовете на умрелия. Извадиха ръждясал нож, дребни металически монети. Върнаха всичко на мястото му. Най-сетне измъкнаха от един вътрешен джеб на неговата странна мушамена дреха голям кожен портфейл. Сбръчкани от влага банкноти, бележник, паспорт. Това беше съдържанието на портфейла.
— Ето! — възкликна тихо Бентам. — Джими Хари Кук. Роден на 19.8.1926 год. Жител на Нюйорк. Американец. Земляк значи. Но какво прави тук? — Геофизикът замислено вдигна глава. — Джими Кук? Това звучи твърде познато. Джими Кук? Ха! Атомният човек! Да, той е. Атомният човек.
— Какъв човек? — попита шведецът и се наведе през рамото му.
— Атомният човек.
— Хъм, че какво му е атомното? Слушайте, другарю Бентам, та той съвсем не мирише!
Бентам погледна шведеца, погледна трупа, пое дълбоко въздух през носа и на лицето му се открои силна изненада.
— Хей, Амер! Знаете ли, че вие направихте едно забележително откритие? Наистина това е твърде странно!
Той опипа дрехите на загиналия — съвсем сухи. Огледа скалите наоколо. Те бяха изпръхнали, което означаваше, че трупът вече доста време лежи открит под силното изкуствено слънце. Разкопча няколко копчета, които се откъснаха от изгнилите конци и пъхна ръката си под долната риза. Гръдните мускули бяха меки, отпуснати, топли като у заспал човек. Сложи ухо върху гърдите му, ала вътре не се долавяше никакво движение.
— Странно, много странно! — повтори геофизикът озадачен. — Да речем, че топлината на тялото е от слънцето, но да няма разлагане при тая страшна горещина — това е просто изумително. Наоколо всичко е почти сухо. Значи слънцето го пече най-малко от десетина часа. Не мога да си обясня.
— Еди — обади се предпазливо Светозар. — Ти сам ми казваше, че във въздуха над Антарктида не са открити никакви бактерии. Силният студ преди и силната горещина сега…
— Да — изправи се Бентам, защото краката му бяха изтръпнали от продължителното клечене. — Това трябва да е. Изглежда тук не са се появили още гнилостните бактерии и Атомният Джими е имал щастието да остане неразложен. Прекрасно, нали? Нашите учени ще се радват много на такова откритие. Трябва обаче веднага да им съобщим.
— Еди, но какво означава това име? Ти отгде го знаеш?
Бентам извади от джоба си един малък фотоапарат. Докато правеше снимки на трупа и околните скали от всички страни, той разказа, че неотдавна, като се ровел из много стари вестници и списания, за да търси нещо писано за Антарктида, прочел в един Нюйоркски ежедневник, че техният сътрудник Джими Кук, наречен Атомният човек, изчезнал безследно при опитите с водородни бомби в Антарктида.
— Бях забравил за него — каза геофизикът, като отново прибираше апаратчето. — Не пишеше в кой край на континента е станало това и никога не съм предполагал, че ще го намеря в нашия район. Но нека се опитаме сега да го свалим до всъдехода!
Те внимателно положиха трупа върху носилката и здраво го превързаха. След това прикрепиха едно въже отзад и две на предните краища на носилката. Бентам и Светозар хванаха предните въжета и бавно тръгнаха надолу. Като държеше изпънато задното въже, шведецът предпазливо заспуска тежкия товар зад тях. Носилката леко се плъзгаше по сипея, но Бентам често трябваше да измъква предния й край, заседнал пред някой голям камък. Пътят надолу се оказа още по-тежък. Краката трудно намираха опора. Докато отначало тримата весело се шегуваха, когато някой от тях трябваше принудително да седне върху камъните, то с умората паданията така зачестиха, че скоро желанието им да се смеят изчезна. Намръщените им лица ясно говореха колко неприятно бе това съприкосновение с острите камъни. При това задухата в този огромен скалист котел, захлупен отгоре с влажния капак на облаците, свиваше гърдите им в нетърпимо гореща преса. Дори Бентам, неуморимият шегобиец, престана да се обажда, защото осезаемо чувствуваше как силите му го напускаха. Езерото и всъдеходът край него изглеждаха така близко, сякаш ако протегнеш ръка, ще ги достигнеш, но пътят водеше през много сипеи и много ронливи скали, които караха Лазов мислено да проклина минутата, в която беше забелязал върху екрана този тайнствен Атомен човек. Ала все пак и той като другите мъжествено понасяше всички трудности на това, както му се стори, безкрайно слизане. Те бяха силни мъже, чийто дух притежаваше устойчивостта на здравия и уравновесен характер. И колкото и мъчително дълъг да изглежда един такъв час, той си остава час и като всеки период от време неминуемо стига до своя край.