Летим и летим. Метеорити надупчиха машината като решето, но ние смело продължаваме напред. А и нищо друго не ни остава, тъй като назад не можем да се върнем. От това пътуването ни става още по-интересно. Жалко само, че няма да можем да ви разкажем за него!
Мили родители, не плачете! Аз винаги съм бил неблагоразумен син и вие правилно преценявахте, че все някога ще си счупя главата. Не очаквах обаче метеори да ми я счупят.
Еди! Не тъжи, а се радвай! Сега, след като ме няма, можеш да минаваш вече за добър шахматист.
Лина! Лина! Мъчно ми е за тебе и за нашата неизживяна младост. Не съм виновен. Древните хора са казвали: когото боговете обичат, рано прибират при себе си. И ето: Юпитер Всемогъщи ме вика, мами ме с ръка и много скоро, ужасно скоро, може би само след няколко дни ще бъда при него във формата на безсмъртна материя. Нещастен съм, че боговете са ме обичали; безкрайно съм щастлив, че ме обичаше ти. И мечтая само за едно: някога като звезден прах, като космичен лъч да кацна върху твоите коси.
Прощавайте!“
Дино бе го прочел шепнешком. Сега дългата му ръка с депешата увисна безпомощно край тялото. Мълчаха. След малко той се обади с непривично тих глас:
— Кой е този Светозар? Името е българско. Чакай, да не би да е оня момък, който все употребяваше стари поговорки? Ти ме запозна веднъж…
— Да, да! — отговори Джими вместо геофизика.
Бентам беше навел глава и натискаше с пръсти очите си, изпод които се изцеждаха дребни светливи капчици.
— Какво прави там? Там е най-опасното място от цялата слънчева система. Какъв беше той?
— Един прекрасен хлапак — проговори дрезгаво геофизикът, — който сега изкупва своята любознателност.
— Но какво точно е станало? — попита Джими.
— И аз още не мога да си обясня. Официално съобщение няма. Дино, ти разбираш повече от тия неща…
— Какво може да стане? За тия места е обикновена история. Юпитер има най-силно привличане от всички планети. Там метеоритите валят като дъжд. Внезапно връхлитане на метеоритен поток, непоправима повреда в двигателите, в приемателя на телеуправлението…
— И никаква надежда ли няма?
— При такива случаи — никаква. Друга ракета не може да ги застигне. Не могат да спрат, не могат да кацнат. Ще се забият цял километър навътре. Нали знаеш каква малка плътност има Юпитер?
— Петдесет души! Млади, способни хора… — въздъхна Бентам, а Дино изведнъж възмутено се развика:
— Но какво иска планетарният съвет? За какво им е притрябвал толкова тоя негоден за нищо Юпитер? Това е третата такава катастрофа в този район. А старците дремят…
Замълчаха. Атомният човек мислеше за Светозар, за младия, изпълнен с юношеска жизнерадост Светозар, за неговата годеница, чиито гълъбови очи сега щяха да текат в неудържими сълзи. Стана му мъчно, неизказано мъчно и в тая мъка имаше и много жал към самия себе си. Беше загубил един от така малкото си приятели на тоя свят.
— Да не скърбим! — каза след малко Дино Космонавта. — Да се гордеем и да се радваме! Това писмо не е тъжно. Геройството ражда повече нови герои. А това е добре за човечеството.
— Аз ще вървя — геофизикът стана от креслото и оправи дрехите си. — Депешата по негово искане е адресирана само до мен. Трябва да замина при родителите му, да уведомя Лина. Горкото момиче!
— Тръгвам и аз — размърда се Дино.
Джими ги изпрати до вратата. Беше потресен от тая непонятна за него смърт. Върна се и първата му работа бе да измъкне отворената от снощи бутилка уиски иззад книгите.
Не, по-страшно нещо той не можеше да си представи! Да летиш така, с дни и непрекъснато да виждаш пред себе си мястото, където ще се разбиеш на атоми. Това трябва да е като при разстрел, когато гледаш право срещу дулата на пушките. Но там трае по-късо време. Ужас! Дали всичко се е свършило, или продължават още да летят?…
Този въпрос той си задаваше няколко дни наред, докато във вестниците се появи съобщение за гибелта на експедицията. И едва тогава почувствува колко неподозирано скъп му е бил младият българин, колко му липсваха сега и той, и Бентам, и гръмовитият добряк Дино. Беше останал сам, съвсем сам. Животът му се стори неизмеримо пуст и тъжен. Джими се затвори в къщи, излизаше само за да обядва и в жилите му непрекъснато пулсираше тайнствената разрушителна сила на спирта.
Краят, който единствено се оказа възможен