А сега? Кой ли би могъл да му пише? И кому е притрябвал? Джими отвъртя капсулата на патрона и извади навит на руло голям бял плик. Разпечата го. На рехав, също бял картон с извезани златни букви беше отпечатана някаква покана. Председателят на градския съвет на Нюйорк Роберт Блекривер и неговата другарка го канеха да присъствува на малка приятелска вечеря, уредена по случай завръщането на дъщеря им Марина от космически полет. Вечерята ще се състои… Следваше дата, нова молба, поздрави.
Джими вдигна рамене и с неразбиращи очи отново зачете поканата. Изведнъж в пробудилото се съзнание проблесна някаква светлина. Марина? Застоялите му и парализирани от алкохола нервни токове равномерно запулсираха. Марина, Марина, Марина… Нещо старо, незабравено докосна сърцето му с вълнуващ полъх. Той видя русалката на морското дъно. Видя разпуснатите черни коси, очите с тъмен и немирен блясък, закачливо палавата усмивка. Марина? Тя го търсеше? Тя го канеше? Една надежда припламна в душата му, плаха и неясна. Това не беше надежда за любов, за щастие. То беше незагасналият въглен на живота, заблещукал неочаквано сред мрака на безнадеждността. Така в много тъмна и глуха нощ пред самотния пътник сред полето проблясва далечната светлинка на незнайна хижа и му показва, че не е сам, че може би скоро ще намери убежище.
Внезапно ръцете му потрепераха. Остави поканата на масата и се втурна към банята. Силните струи хладка вода го разтърсиха. Той се затърка с такова ожесточение, сякаш искаше да измие от себе си цялата онази тиня, която беше се напластила в отслабналото тяло, в отчаяната душа. Загърна се в меката хавлия, отмахна косите от челото си и погледна в огледалото своето подпухнало, измъчено лице. Тя го търсеше? Значи той все още е потребен някому? Усмихна се на себе си, несигурно, боязливо, после изведнъж се засмя звънко и радостно. Така той отдавна, отдавна не беше се смял.
Върна се в стаята и с нов прилив на енергия започна да се облича. Погледът му отново спря на поканата. Той я зачете пак и тогава пред очите му всичко рухна. Датата! Датата беше стара. Вечерята се бе състояла преди два дни.
Джими се отпусна на креслото, усетил слабост в краката си. Пръстите му несъзнателно запревъртаха белия картон със златните букви. Предишното тъпо равнодушие скова наново съзнанието му. Та и какво е станало всъщност? Нищо. Тя се е върнала отнякъде, узнала е сега за него, разбрала е кой е и със свойствената на днешните хора любезност е решила да му се извини по някакъв начин за обидата. А той с глупавото си пиянство пропусна поканата. Сега тя навярно мисли, че той не иска да приеме нейното извинение, че е непримирим. И толкоз. Може би трябва да й се обади? Не, това е съвсем безсмислено. Нищо друго не съществува вече за него. Само алкохолът, който кара да забравяш.
Джими не помнеше колко време пролежа така в креслото. Може би беше спал, а може би просто мозъкът му бе отказал да работи. Събуди го звънът на визофона. Той се изправи бавно, протегна се и усети една ледена скованост в ставите си. Беше лежал полуоблечен и умерената температура в стаята след банята вероятно го бе простудила. Наметна машинално халата и едва тогава натисна копчето на визофона. Екранчето засия в синкавобледи лъчи, които се раздвижиха като пипала, сляха се и очертаха отначало неясни, после бързо изпъкващи черти на познато женско лице.
— Марина? — възкликна Джими поразен.
— Да — засмя се девойката. — Здравейте, стари приятелю! А аз си мислех, че вече сте ме забравили. Защо не дойдохте онази вечер у дома? Търсих ви по визофона няколко пъти. Все ви нямаше. Да не би да сте ми сърдит?
Джими, който не можеше още да преодолее смущението си, не отговори веднага. После, като се стараеше да не поглежда към екрана, продума тихо:
— Късно получих поканата. А визофона бях изключил, защото не се чувствувах добре.
— Какво ви е? — загрижи се Марина.
— Сега вече нищо ми няма. Вие какво правите?
— Искате ли да се поразходим малко заедно? — неочаквано предложи девойката. — Ще дойда да ви взема с колата си. Ако не сте зает, разбира се.
Джими се поколеба, преди да отговори. И това не беше обикновено колебание. Той едва сдържаше в себе си напора на утвърждението, напора на волята за по-друг живот, ала страхът от нови болки, от нови разочарования го караше да забави отговора, макар че, той знаеше това, щеше да се съгласи. Марина вероятно изтълкува по друг начин колебанието му.
— Не зная, може би след нашата раздяла са настъпили някои промени, които…