— Не, не — отвърна задъхано той. — Ще ви чакам. Скоро ли ще дойдете?
— След половин час пристигам.
Марина дойде такава, каквато я помнеше, и в същото време сякаш беше друга. Лицето й бе станало по-женствено, позагубило от момчешката твърдост на чертите. Очите й изглеждаха сега по-големи, по-сериозни, по-замислени и в тъмния им блясък липсваше много от предишната закачливост. Джими забеляза това още в първия миг. Той не можеше да не го забележи, защото нейният образ, така скъп и врязъл се дълбоко в сърцето му заедно с болката от обидата, която му нанесе тя, беше се неизличимо запечатал у него, макар и закрит напоследък от мъглата на принудителната забрава. Той забеляза промяната, ала беше толкова смутен и до такава степен бе загубил някогашната си самонадеяност, че не посмя да вдигне направо очи към лицето й. А тя го разгледа безцеремонно и открито.
— Променили сте се — каза тя. — Напълнели сте, но лицето ви има нездрав вид. Личи, че сте боледувал. Какво ви беше?
— И вие сте се променили — отклони Джими неприятния въпрос.
— Намирате ли? Всички казват това — възкликна Марина радостно. — Да, едно пътуване из космоса не може да не промени човека…
Те се качиха заедно в малката спортна кола на Марина, която веднага потегли с главоломна бързина из улиците. Сложила грациозно лявата си ръка върху волана, девойката непрекъснато се обръщаше към спътника си, който напразно се опитваше да прикрие своето вълнение.
— Не можете да си представите колко чувства и мисли изживява човек, когато се намери далеч от Земята, в непрогледната нощ между звездите…
Очевидно непреодоляла още вълненията от това пътуване, Марина бързаше да ги сподели с колкото се може повече хора. А детинското оживление, с което разказваше, я правеше още по-красива и привлекателна.
Джими мълчаливо слушаше, без да я прекъсва. Колата се носеше из непознат път далеч от града. Марина беше намалила скоростта до минимум, беше пуснала автоматичното управление и скръстила ръце над тъничките си, облечени в спортен панталон, колене, продължаваше разказа си, сякаш отново преживяваше всичко.
— Не, това вие не можете да си го представите! Казвате, че съм се променила, че съм станала по-сериозна. Не можеш да не станеш по-сериозен. То идва не от страха, не от мисълта за смъртта. За нея ние рядко мислехме. И мислехме по друг начин. На Земята знаеш: ще умреш, ще те изгорят в крематориума, ще те положат в урна и тая урна ще събира в себе си спомените за теб. Знаеш: ще умреш, но ще умреш като част от човечеството. А когато се намериш там, толкова далеч и от Земята, и от Слънцето, сред вечния мрак, където и звездите дори не блещукат, там изведнъж преставаш да се чувствуваш част от човечеството. Започваш да усещаш себе си като една вечна прашинка от тая непонятна вечност. Ходиш из кораба, вършиш нещо човешко, мъчиш се да се залисаш, а не можеш. Мислиш и мислиш… Погледнеш навън: все същият мрак и все същите звезди и не чуваш никакъв шум, и не възприемаш никакво движение, и не виждаш нищо човешко. Погледнеш на уредите и виждаш, че корабът се движи с милиони километри в час, но ти не усещаш това движение, защото то не е човешко движение, защото то е възможно само там, далеч от всичко човешко. И ти се струва, че ти съвсем не се движиш, а висиш и вечно ще висиш в тази безначалост, която мозъкът едва ли някога ще може истински да осъзнае. И ти отново преставаш да се чувствуваш човек, и отново се виждаш космическа прашинка, която ще се движи така безкрай, вечна като вселената, като нейните неведоми закони…
Марина замълча унесена, после въздъхна и продължи, сякаш се събуждаше от сън:
— Имаше и други, които за пръв път летяха в отдалечените краища на слънчевата система. Тях вълнуваха същите мисли. Може би „мисли“ не е точно. Аз започнах в нашия смисъл на думата да мисля едва когато пред нас отново изплува розовото кълбо на Земята. Там не можеш и да мислиш, там някак всичко съзнаваш неоформено и тайнствено. Останалите, старите опитни летци ни се смееха. И хубаво правеха, че ни се смееха. Принуждаваха и нас да се смеем. Знаете ли, едва там, между звездите, разбрах истинското значение на смеха. Това е най-могъщото оръжие на човека против необхватността и леденото безразличие на космоса. Струва ми се, че само благодарение на смеха човек може да издържи такова пътуване. Иначе би обезумял. Смехът, изглежда, е най-човешкото у човека и само той му помага да остане човек. Винаги когато за известно време ме напускаше способността да се смея, изпитвах предела на силите си, чувствувах, че ми е невъзможно да остана повече в този кораб, че трябва обязателно да изляза навън, че трябва да се слея с космоса, да заема мястото си на вечната космическа прашинка. В такива моменти навярно надделяват у човека някои непознати още закони на материята. То е подобно на чувството, когато застанеш на много висок връх и неочаквано те обзема безпричинно желание да скочиш в бездната, само че много по-могъщо, непреодолимо за обикновената човешка воля. В такива моменти ни затваряха в отделна кабина и ни разказваха или ни четяха смешни истории. Това беше единственият лек против полудяването…