Джими не разбираше думите й. Не се и стараеше да ги разбере. Без да мисли, той съсредоточено гледаше нейното лице, озарено от странна светлина, от онова сияние, което древните художници поставяха в образа на мадоната, откъснала се от всичко земно и устремила духа си към вечността.
— Не! — сепна се изведнъж Марина и тръсна весело глава. — Това не може да се разкаже, не може да се предаде! А колко много трябва да се възхищаваме от тези хора, пилотите и учените, които се разхождат като господари из вселената! Как мислите вие, приятелю? Не ви ли се иска да литнете между звездите?
— Сега вече не — отвърна Джими.
Девойката не го разбра. Тя помисли, че след нейния разказ той не желае това, и се засмя с чувство за превъзходство. А Джими отговори така, защото съзнаваше, че сега, когато тя е до него, не му се иска да бъде никъде другаде. Той щеше да добави това към отговора си, но предусети, че ще прозвучи като много употребяван глупав комплимент, а неговото вълнение беше искрено и дълбоко.
Марина се огледа, хвърли поглед върху часовника на ръката си и отново се засмя.
— Всъщност накъде пътуваме ние и къде се намираме?
— Не знам.
— Няма значение! Пътуваме по път и той ще ни заведе при хора. Не е като там между звездите. А аз и без това съм решила днешния ден да го посветя на вас. Искате ли да слезем и да походим малко пеша?
Джими мълчаливо кимна. Първоначалната развълнуваност, която през време на нейния разказ бе позатихнала и беше направила място на една светла и тръпна успокоеност, сега отново го завладя. Марина беше решила да посвети целия ден на него! Той не мислеше по това, той не разсъждаваше какво може то да означава. Една радост и една болка се бореха в душата му и стенеха, и викаха едногласно: да не бъде ден; да бъде цял живот, да бъде цяла вечност, да бъде като онази вечност, която съществува между звездите!
Оставили колата край пътя, те тръгнаха един до друг по влажното бетонно шосе.
— Аз се чувствувам много виновна пред вас — продума Марина неочаквано, след дългото мълчание. — Тогава ви обидих. Но вие се държахте някак неприлично за нашите разбирания. А ние не знаехме…
— Нищо, аз вече ви простих.
— Защо не ни казахте тогава?
— Сам не знаех, че съм се събудил двеста години по-късно.
— А беше весело на морското дъно, нали? — засмя се Марина с чистия си детски смях. Тя също като децата не можеше да се чувствува дълго виновна. — Не ви ли харесаха моите приятели?
— Вие изглежда имате много приятели? — попита Джими с болезнена ревнивост.
— О, много! И все са великолепни хора! Лоши хора не мога да търпя около себе си.
Тя не подозираше колко жестоко се впи нейната непосредствена възторженост в сърцето на мъжа до нея. Лицето му посърна. Стана сурово и затворено. Марина забеляза това.
— Какво ви е? Вие тогава бяхте по-весел, макар да сте мислили, че се намирате във вражеска страна?
— Нищо ми няма.
— Не сте искрен. Познавам. Тежи ли ви нещо?
Джими се насили за усмивка, но тя заприлича на мрачна, болезнена гримаса:
— Тежи ли ми нещо? А нима може да ми бъде леко, когато съм сам, когато съм непотребен никому, когато не разбирам какво става около мене, когато хората не ме обичат и аз не мога да ги заобичам?
— Защо? Лошо ли се отнасят с вас?
— О, не! Прекалено добре даже. Толкова добре, та понякога ми е мъчно, че няма с кого да се скарам. Но това вие не можете да разберете, Марина. Както и аз не разбирам вашите преживявания между звездите.
— Кажете! Ще се помъча да ви разбера. Искам да ви разбера.
Тя беше сложила ръка на лакътя му и го гледаше с големите си черни, питащи очи, в които нямаше нито искра съжаление. Джими срещна тези очи и техният ням въпрос го отрезви.
— Няма да разберете. Нека говорим за нещо друго! Аз ви благодаря за желанието да ми съчувствувате.