— Но аз не ви съчувствувам! Аз искам да ви помогна. Вие казвате, че сте самотен. Добре, от днес ви зачислявам към най-близките си приятели. Съгласни ли сте?
Джими тъжно се усмихна. Нейните думи прозвучаха като думите на малко момиченце, което казва на разплаканото си другарче: „Не плачи, аз ще ти дам да си поиграеш с моята кукла“. Какво чудно, какво прекрасно и какво наивно създание беше тази девойка! Тя беше също така странна и неразбираема за Джими, както и всички други хора на този свят. Но той я обичаше. Това той сега разбра с всичката сила на своето станало до болка чувствително съзнание и едновременно с това ясно виждаше цялата безнадеждност на тая любов. Каква беше тази обич и отде се взе, за да го тласне по пътя на пълното отчаяние? Вероятно единственото нещо, което мъжът е способен да обича, без да го познава, е жената. Как искаше той тази среща и как я проклинаше сега!
— Вие сте добро момиче, Марина — каза той след кратко мълчание. — Имате много приятели и както казахте, все великолепни хора. Защо ви трябва да имате и един лош приятел?
— Вие лош ли сте? — попита Марина със затрогващо чистосърдечие.
— Лош съм и едва ли ще стана по-добър. Може би ако бях живял през тези двеста години, щях да бъда сега като вас, но сега ми е трудно да стана. Прекалено голям скок съм направил.
— Не разбирам вашето отчаяние.
— И няма да го разберете, мило момиче.
— Значи отказвате приятелството ми? — натъжи се девойката.
Джими я погледна и се смути. По лицето му пламнаха червени петна.
— Не ме измъчвайте! Нека говорим за друго! Няма ли да продължим пътя си?
— Да — развесели се изведнъж Марина. — Трябва да потърсим нещо за ядене. Хайде да се надбягваме до колата!
Неизрекла още думите си, тя подскокна като козле и припна по шосето. Джими се поколеба за миг, стори му се, че това е под достойнството му, но после изведнъж бе обладан от нейната жизненост. Опита се да я застигне, ала застоялият живот и алкохолът бяха поразили пъргавината на краката му.
Скоро след това те префучаха с бясна скорост из улиците на един непознат град. Марина отново беше се превърнала в предишната палава и закачлива девойка. Сякаш този сериозен разговор между тях въобще не беше се състоял.
— Искате ли да не питаме кой е този град? — каза тя. — Нека не знаем къде сме били! Така е по-интересно.
— Аз и така няма никога да го забравя — съгласи се Джими, — защото ще бъде свързан в спомените ми с вас.
— Наистина ли? Винаги ли ще си спомняте за мен? Това е хубаво.
— Още от първия миг, когато ви видях, там под водата, не съм преставал да мисля за вас.
— Там беше чудесно, нали? Вие ми бяхте много интересен. Отначало ми харесахте, после ми станахте смешен, а после успяхте истински да ме ядосате.
Джими преглътна засегнат, но тя като че ли съвсем нямаше такова намерение и продължаваше със същата безобидна веселост.
— Но защо си говорим на „вие“? Нали аз те зачислих вече към най-близките си приятели? Искаш ли да ти бъда учителка? Нали казваш, че много неща не разбираш от нашия живот? Знаеш ли как ще се радвам! Омръзна ми все мен да поучават.
— Съгласен съм — усмихна се Джими. — Аз не обичам учителите и също ми е омръзнало да ме поучават, но такъв учител досега не съм имал и съм готов да опитам. Обаче трябва да те предупредя, че съм от тези, които трудно възприемат.
— Още по-добре. Значи ще изпробвам силите си. Ще потърся тогава други възпитателни методи.
На Джими се стори, че долавя в думите й дълбок и скрит намек. Това го изпълни с едно ново безпокойство.
Те отседнаха в първия ресторант, който съзряха из улиците на непознатия град и си поръчаха изобилен обед. Веселото настроение не ги остави през цялото време и Джими така се опиваше от близостта на тази тръпнеща в живачна подвижност, жизнерадостна девойка, че скоро забрави нерадостните мисли, които го гнетяха до последния момент. Марина непрекъснато бърбореше всевъзможни забавни историйки, които Джими не се и опитваше да разбере, но той се смееше, когато тя казваше нещо засмяна и ставаше сериозен, когато лицето й изобразяваше сериозен момент или подготвяше неочаквания край на случката.
— Не разбирам защо някои хора ме мислят за лоша и невъзпитана — казваше тя и го казваше така радостно, сякаш констатираше обратното. — И родителите, и братята ми — всички. Все твърдят, че аз съм им най-голямата грижа. Ако е истина, не знам каква учителка ще ти бъда.