— Уф! — въздъхна Светозар, когато най-сетне спря до всъдехода и изтри с длан челото си. — Ще го запомня тоя Атомен Джими.
Голите им тела бяха мокри, като че ли току-що излизаха от езерото. Гърдите им дишаха тежко и прекъснато, ала те побързаха да настанят носилката в багажника на всъдехода. После сами се скриха в кабината, където горещината беше значително по-малка, макар климатичната инсталация, разбила се при падането, да не работеше. Летецът спеше. Амер допря ръка до лицето му.
— Може би е само контузен — каза той шепнешком. — Дано няма нищо счупено.
Бентам погледна към небето.
— Нашите приятели би трябвало да дойдат вече. Амер, обадете им се пак!
Шведецът сръчно нагоди малкия си телеприемател и скоро из диктофона заговори непознат глас:
— След няколко минути са при вас. Пригответе се! Затворете добре кабината! Сигнали не е необходимо да давате. С тях лети едно „око“.
Още гласът на човека от спасителната служба не беше заглъхнал, и над главите им връхлетя изведнъж силно ръмжене, сякаш връз тях се спускаше някакъв огромен разярен звяр. Бентам затегна бързо ръчката на изходната врата. Тримата залепиха лица до стъклото на купола и видяха как през облаците над езерото потъна бавно грамадното туловище на един от онези въздушни кораби, познати като летящи работилници и кранове. Той слезе ниско, съвсем ниско. Големите витла зареваха още по-силно и заковаха машината неподвижно на около пет-шест метра над всъдехода. Долната част на летящия кран се отвори. Едни гигантски стоманени ръце се спуснаха безшумно, спряха за миг, разтвориха се, после с изумителна за тази тежка машина внимателност подхванаха всъдехода и като малко птиче го скриха в железните си лапи. Издигнаха го леко нагоре и влязоха заедно с плячката си в зиналия тъмен отвор. След минута спокойно и невъзмутимо големият въртолет се дигна отново към облаците и сякаш през това време не беше ставало нищо, пое обратен курс.
Долу езерото все така мяташе неспокойните си води, пороите свличаха в него свойте буйни гриви, а скалите се пукаха от влажната горещина, с която всемогъщият човек беше разбудил техния хилядолетен зимен сън.
Двеста години назад…
Никой никога не е твърдял, че Джими Кук е глупав човек. Напротив. Всички негови познати го определяха като много способно момче и му предричаха бляскаво бъдеще. И той положително би постигнал бляскавото бъдеще, ако не беше тази непредвидена ранна смърт, която му донесе толкова неприятности.
Джими принадлежеше към така наречените самоиздигнали се хора. Неговият дядо беше готвач. Цял живот той мечта да има собствена гостилница, ала не успя да осъществи мечтата си и като наследство остави на своето семейство само името Кук2 и няколко пробити тенджери. На сина му обаче провървя. Той беше по-образован и сполучи да завладее сърцето на дъщерята на своя работодател. После можа да се сдобие с една малка кръчмичка, която след десетина години хитрост и пестеливост се превърна в луксозен ресторант в центъра на Чикаго. Пред ресторанта трептеше грамадна неонова фирма, а вътре свиреше първокласен оркестър.
Благосъстоянието на стария Кук нарастваше от ден на ден и това беше един от най-щастливите периоди в живота на Джими. Той посещаваше колежа, беше първенец на неговия баскетболен отбор, упражняваше се като боксьор и се учеше да харчи парите на баща си. Това щастие щеше да продължава може би още дълго, ако не беше се появила една от онези нечакани и внезапни превратности, които рядко могат да се предугадят, а често тласкат живота ни в нежелана насока.