Джими я погледна с влюбени очи.
— Ти си едно прекрасно момиче, а такива момичета понякога изглеждат лоши на старите хора.
— Значи ти харесвам? — зарадва се още повече Марина. — Да си призная, аз много обичам да ме харесват.
— Харесвам? Думата е твърде слаба…
Той щеше да продължи и внезапната червенина, появила се по страните му, говореше за това, но тя го прекъсна:
— Старите хора са прави. Невъзпитана съм. Ето само за себе си говоря. Хайде да се поразходим из околностите и ще говорим само за теб.
— Няма нищо интересно около мен — посмути се Джими.
— Не, искам да ми разкажеш всичко за себе си. Аз трябва да зная как си живял досега, за да избера правилна възпитателна метода. Нали така?
Джими неохотно се подчини. Те излязоха и колата ги стовари след десетина минути в подножието на един обрасъл с рядка борова гора хълм. Денят беше хладен, но слънчев и тук-таме блестяха локви разтопен сняг. Марина извади от джоба на спортното си яке една тубичка и подаде на Джими няколко таблетки.
— Вземи! Против хрема. С тия обувки краката ни скоро ще се намокрят. И почвай да разказваш!
Джими се опита да обърне всичко на шега:
— Ти си добра учителка, щом си готова да изтърпиш и една хрема заради мен.
— Таблетките ще помогнат. Но ти не се отклонявай! Хайде!
— Откъде да почна?
— От рождението.
— Добре — засмя се Джими и започна да описва отдавна умрялата си баба и дядото, и моряшката гостилничка, и Чикаго, и колежа. Той скоро се увлече и само честият звънък смях на Марина, с който тя посрещаше остроумните описания, го караше да спира за миг. Но щом стигна до своето фантастично възкресение, щом започна да говори за новия си живот, остроумието му секна под напора на събралата се през тези месеци на безплодни усилия мъка. Заговори простичко, открито и — може би за пръв път през живота си — без да лъже. Той виждаше, че Марина го слуша с недоумение, но с отворена за съчувствие душа и тъжното очакване, което се четеше в нейните очи, го караше да бъде още по-откровен и по-безпощаден към себе си. Разказваше за своя страх от болшевиките, за Светозар, за Бентам, за смешните си журналистически опити, за мрачния пиянски период. И Марина нито веднъж не се усмихна. А когато той свърши, в очите й блестеше тъмна и ласкава влага.
— Как ми е мъчно за теб! — въздъхна тя.
Джими, сякаш за да прогони тъжните спомени, разтърка с ръка челото си и направи опит да изглежда весел:
— Не, Марина, твоето съчувствие няма да ми помогне. Ако ми помогне нещо, то ще бъде твоята жизнерадост, твоята веселост. Нека пак да се посмеем! Ти нали сама казваше, че смехът е най-силното оръжие против отчаянието?
Марина не отговори. Тя беше започнала да слиза надолу към колата и Джими забеляза, че малките й, леки обувки бяха целите в кал. Това го накара да я почувствува още по-близка и като гледаше пред себе си нейната тъничка като стебълце на цвете фигурка, той неочаквано усети непреодолимото желание да я грабне на ръце и да я понесе нанякъде далече, далече, където да бъдат завинаги само тя и той.
Все така мълчаливо девойката седна пред волана в силно затоплената кола, сви краката си на седалката и без всякакво стеснение събу обувките и чорапите си. Джими не се стърпя. Наведе се бързо над малкото, порозовяло, от студената влага краче и започна да го търка в дланите си. Марина се усмихна тъжно и плахо погали с ръка косите му.
— Аз все исках да те запитам каква е тази миризма, която лъха от тебе. Мислех си, че си вземал някакви лекарства а тя била от алкохола. Обещай ми, че няма вече да пиеш!
Джими я погледна изненадано.
— Можеш ли да ми обещаеш? Хайде обещай, пък аз ще се постарая да ти бъда добра учителка.
— Добре — ухили се радостно Джими. — Обещавам. И без това ми е останала само една бутилка.
Последните й думи бяха отекнали в душата му с метежния звън на обещанието за нещо хубаво, на предчувствието за неочаквано приближило се щастие…
Пристигнаха пред квартирата му късно вечерта, уморени, но весели. Марина каза, че на другия ден пак ще мине да го вземе, но следобед, когато свършат лекциите й в университета, и подкара така бясно колата, че той я проследи с изтръпнало от страх сърце.
„Какво дете! — мислеше той, докато асансьорът го изкачваше към седемнадесетия етаж. — Какво чудно хубаво и странно дете! Дете, което лети безстрашно между звездите и което се страхува от хремата.“ Но не му ли се струваха всички тези хора около него такива деца?