Този въпрос събуди в душата му леко безпокойство и за да се отърве от него, той почна да си подсвирква.
Първото нещо, което видя, щом влезе в кабинета, беше отворената бутилка уиски на масата. Спомнил си обещанието, Джими се засмя тихо и звънливо, взе бутилката, отиде в банята и с грейнало лице, обърна гърлото й над зиналата дупка на канала. Шумното клокочене на изливащата се парлива течност изпълни гърдите му с такава наслада, каквато той никога не бе изпитвал при пиенето й.
Марина дойде на другия, дойде и на по-другия, и на следващия след него ден и за Джими настъпи един период, в който не съществуваше нищо друго освен тази неуморимо палава девойка, в който тя непрекъснато събираше в себе си всички негови мисли, чувства и отново събудили се мечти, в който той живееше единствено за нея и чрез нея. Ала това не беше период на тихо и безбрежно щастие, каквото Джими си желаеше. То беше време на томително опиянение от нейната близост, когато бяха сами, на разкъсваща и тласкаща го често към отчаяние ревност, когато тя го влачеше в компанията на безбройните си приятели. А това тя правеше все по-често и все по-рядко те имаха възможност да бъдат само двама. През дългите самотни нощи Джими напразно се мъчеше да разгадае дали тя съзнателно бе започнала да отбягва уединяването си с него, или вършеше това по силата на своята неразгадаема природа. Той се опитваше да я оправдае с мисълта, че тя не може да се откъсне заради него от своята среда, че той е, който трябва да се нагажда към нея, но това беше обяснение, което твърде малко го утешаваше. Отношенията й към него не бяха се променили. Тя беше все така ту сърдечно ласкава, ту строга в изискванията си, ту внимателно съчувствуваща или безогледно искрена в оценката си за неговите постъпки. Но той виждаше, че тя се държи така и с останалите си приятели и това предизвикваше нови мъчителни пристъпи на скрита ревност. Джими забеляза още, че тя се гордее с неговото приятелство пред другите и това отначало го радваше, но понякога му напомняше, че по същия начин едно дете показва с гордост на другарчетата си своя пъстър палячо.
Кръгът, в който се движеше Марина така шумно и свободно, се състоеше от най-разнообразни блестящи с ум и външност млади мъже и жени. Тук имаше и учени с национални и международни награди, имаше спортисти със световна известност, имаше астронавти с ореола на десетки героични подвизи из междузвездните пространства, имаше хора, чиито заслуги може би се състояха само в неизчерпаемото им остроумие, имаше инженери и стопановеди, които изведнъж се оказваха, че покрай другото са прославени певци или художници. Имаше много по-красиви жени от Марина; жени, които щом заговореха, накарваха да млъкнат всички в очакване да чуят най-компетентното мнение по разисквания въпрос. Това бяха хора очевидно твърде различни по характер, но у всички имаше онова общо, което Джими напразно се стараеше да разбере, онази безкрайна доверчивост и както му се струваше, наивност, онази пламенност и стремеж към дела, към които никой не ги тласкаше, чудната деловитост на духа, зает с еднаква устременост да разгадае тайните на природата и да си достави най-изтънчени наслаждения.
Понякога ту един, ту друг изчезваше за известно време от компанията, заминал с експедиция или уединил се в напрегната научна работа. После се явяваше отново и първата задача на компанията беше да обсъди неговия труд. Джими с изумление слушаше как певецът с часове можеше да говори за някой технически проблем или как спортистът правеше анализ на картината на стопановеда-художник. А после следваше веселие. Развлеченията на тези хора също се изграждаха върху цяла система от незнайни принципи и традиции, и представляваха от себе си същинска наука. Тук бяха и домашните концерти, и карнавалите, и спортните състезания, и чудесните игри и танци. И тези инженери, доктори, философи, стопановеди, спортисти се оказваха във веселието не по-малко изобретателни, отколкото в своето трудово ежедневие. При това сред тях съществуваше една чистота на нравите, която на нещастния Атомен човек се струваше почти неземна.
„Всичко е от липсата на пари и от пълната материална осигуреност“ — решаваше той в минути на трезва разсъдителност и самокритичност, които под влиянието на Марина бяха почнали често да го спохождат.
Някога те мислеха, че парите правят човека щастлив, и това може би е било истина за времето си. Някога те проповядваха, че парите развращават човека и в същото време не преставаха да се стремят към тях, като че ли искаха да докажат обратното. Някога те бяха убедени, че с премахването на парите ще настъпи невъобразим хаос, а се оказа, че е настъпил един наистина невъобразим свят, който с чудна непоклатимост беше се изградил върху нови принципи и беше направил хората по-други, но не по-малко щастливи от тях. Може би това да са чудни деца, такива, каквито някога в колежа им представяха древните гърци, може би те да са някакви свръхчовеци, това за него, бе все едно. Каквито и да са, за Джими беше вече ясно, че това са същества, които гордо и свободно шетат из вселената, които са способни да се смеят над звездните катастрофи и над себе си, които живеят като господари и дори когато умират, умират като господари и победители. А това съзнание лека-полека събуждаше отново позагасналото в дружбата му с Марина чувство за малоценност. Той все по-често се сравняваше мислено с тези красиви на външност, умни и силни мъже и тези сравнения го връщаха пак към границите на отчаянието. Струваше му се, че единственият изход за него е да грабне Марина и да избяга с нея някъде, където няма по-умни, няма по-красиви, няма по-силни от него. Но къде е това място? На земята то отдавна не съществуваше.