Екранът все по-често започна да се затъмнява. Танкетата, управлявана от своето електронно приспособление, заобикаляше дънерите на грамадни дървета, големи скални отломъци и камъни. Внезапно на екрана префуча нещо. Джими успя да види смътните очертания на черен исполински крак.
— Хей! — възкликна Джими поразен. — Това пък какво беше? Слон? Носорог?
Значи имаше животни на тази планета? Но какви бяха те? Нито едно не можеше да се види. А трябваше да са много големи, щом така безстрашно минават покрай самата танкета.
Изведнъж слънцето изчезна от екрана. Танкетата като че ли беше навлязла в тъмна гора. Да, наистина! Но гората се оказа гъста и машината не можеше да продължи. Тя спря за миг и Джими видя ясно дънерите на много дървета и сплетени непроходими храсти между тях. Екранът започна бавно да се върти. Очевидно танкетата търсеше изход. Електронните потоци, които движеха кормилото, срещаха навсякъде преграда. Джими подскочи и навря лицето си до екрана. Стори му се, че зад един от дънерите видя две големи, втренчени очи.
Какво беше това?
Камерата отново се придвижи и Джими така и не можа да разбере, действително ли е видял нещо, или се е излъгал. Сърцето му тупаше запъхтяно от напрежение. Ако това наистина бяха очи, на кого принадлежаха? Ясно е, животни имаше! Но това бяха очи, поставени близко едно до друго, върху една плоскост. Такива очи рядко се срещат у земни животни. Човешки очи? Не, те бяха два пъти по-големи от очите на човека. Джими се ядоса. Как можа точно в тоя момент да се завърти танкетата! Пурата му, изгаснала, стоеше забравена върху пепелника. Той я запали и премести стола си по-близо до телевизора.
Подвижната станция като че ли най-после успя да намери проход. Тръгна пак в равномерното си темпо. Не, тя се връщаше по стария път. Излезе отново на просторната слънчева поляна. Ето същото поточе. Пред екрана се заогъваха клонките на прегазени храсти. Единични дървета, чийто корони не се виждаха, минаваха бавно през него. По-нататък равнината се разстилаше безкрайна и тучна, прилична на облечените в пролетна премяна прерии, макар и дървета, и храсти, и треви да бяха съвсем различни от земните.
„Чудна природа! — мислеше Джими. — Богата. Да, пред човечеството се откриват нови перспективи. Тия хора ще съумеят да стигнат дотам. — Той погледна към горния край на екрана, където все още се редуваха различни цифри и букви. — Това навярно са данните за атмосферните и климатични условия. Дали са като земните? Възможно е тези животни и тези растения да растат при условия, за които човек не е пригоден. А ако на тази планета има хора? Ех, ще умрат окончателно дядо Адам и баба Ева!“
Вниманието му отново бе приковано към екрана. На няколкостотин метра от танкетата сред равната и еднообразна степ се появиха тъмни, прилични на едри мравуняци хълмчета. Джими облещи очи. Та това бяха колиби! Без съмнение те приличаха на стари индиански колиби. Но защо не се забелязваше никакъв живот около тях? Може би обитателите им са избягали, подплашени от чудноватата машина? Или това беше някакво изоставено селище? Но беше ли въобще селище? Джими напразно се взираше. Освен общите очертания на наредените близко едно до друго хълмчета не можеше да се различи нищо друго от тяхното устройство. Дали не са гигантски мравуняци? Възможно е също съвсем да не са произведения на човешка ръка или животински инстинкт, а причудливи прояви на една странна природа.
Той с разочарование забеляза, че танкетката все повече се отдалечаваше и хълмчетата се загубваха сред високата трева. Отново пред екрана се залюля широката зелена степ. Отново треви и храсти засенчваха обектива на камерата. После обективът ненадейно прекрати своето движение. Изображението на екрана затрептя в една и съща поза. Джими се разтревожи. Какво беше станало? Спряла ли беше танкетката? Той почака малко, ала картината върху екрана не се променяше. Стана, запали нова пура и се поразходи из стаята. Очите му непрекъснато бягаха към телевизора. По едно време видя, че изображението, което продължаваше да се тресе, беше се наклонило напред. Някъде между тревите блещукаха локвички вода. Те като че ли се увеличаваха и идваха все по-близко до лещите на камерата. Очевидно танкетката буксуваше на едно място, попаднала на влажна и неустойчива почва. Минаха пет, десет минути, час. Положението на екрана си оставаше непроменено. Изгубил търпение, Джими реши да изгаси телевизора, когато внезапно там се появи загриженото лице на говорителя.