Най-невероятни измислици стигнаха до ушите на Джими и за да се отърве от тях, и за да не пропусне коментара на специалистите, той се прибра в къщи. Чувствуваше се в повишено настроение, но беше се така заплел в представите си, че ако някой би го накарал сега да разкаже всичко, което е видял на екрана на телевизора, той би могъл дори да се закълне, че е видял там и страшни животни, и деца, и хора с кожени обувки, и бинокли, и очила, и крокодили, и носорози, и какво ли не.
„Да — мислеше Джими, — мълвата си е мълва! Както някога, така и сега тя може за няколко минути да направи от мравката слон.“
Точно в девет часа вечерта на екрана на телевизора се появи някакъв академик, чието трудно славянско име Джими не можа да запомни. Разбра само, че е шеф на хималайската обсерватория и че се обръща от името на планетарния съвет към всички граждани на земното кълбо. Той произнесе речта си най-напред на руски език, после на английски. Говорѝ дълго и с твърде сложни и осукани фрази. Температурата в този ден на планетата била такава и такава, влажност на въздуха — толкова, съставът бил почти същият като на Земята, с малко повече кислород и ксенон и по-малко аргон и хелий. При такъв състав на атмосферата земният човек би могъл да живее без опасност за здравето му, още повече че атмосферното налягане е незначително по-високо. По-нататък академикът съобщаваше данни за електрическата наситеност на въздуха, за силата на притеглянето и се впусна в подробни научни обяснения за вероятния произход на тази планета и местонахождението й.
— А бе тоя няма ли да каже една човешка приказка? — ядоса се Джими. — Като че ли някого интересува това, което разправя!
След като определи типа на планетата, академикът започна да говори за флората и фауната. На този въпрос той малко се спря, понеже, както каза, тук имали думата специалистите, но можело да се твърди, че макар и различна по форма от земната, по своя характер и начин на живот тя е вероятно твърде близка до нея. За съжаление танкетата непредвидено скоро е прекратила предаванията си и не е могло да бъде видено много…
— Флора-фауна, флора-фауна! — изкрещя Джими към екрана. — Кажи, има ли хора сред тая глупава флора, или няма?
Ако академикът го беше чул, може би щеше да вземе отношение към въпроса му, но така той продължаваше невъзмутимо, своите сложни и твърде уклончиви обяснения.
— Предполага се — каза той накрая и това прозвуча на Джими като подигравка с очакванията на зрителите, — че планетарният съвет ще вземе решение в най-скоро време да се изпрати там първата експедиция и тогава ще имаме окончателни отговори на въпросите, които днес ни вълнуват с такава сила.
Джими наруга гласно всички академици по света и щеше да затвори телевизора, но говорителят го накара да дръпне ръката си от бутона. Предаваше се последното научно съобщение за изпратената танкета.
„В деветнадесет и тридесет часа нюйоркско време на осемнадесети ноември две хиляди сто четиридесет и седма година — каза той — танкетата окончателно е потънала в тресавището и е прекратила своето предаване. Около час преди това пред стъклото на камерата се е появило прилично на питон едро влечуго. На петдесетина метра от танкетата, вероятно извън тресавището, са се мярнали за кратко време няколко изправени, прилични на двуноги същества, но влечугото, което е закрило обектива, е попречило да бъдат видени добре.“
— Значи все пак има хора! — зарадва се Джими и от възторг плесна с ръка по коляното си. — Други двуноги освен хората и птиците няма.
Той си спомни, че говорителят нищо не каза за прилепите, крито беше видял приятелят на наперения момък от сладкарницата. Това го развесели и същевременно накара да погледне по-скептично на всичко. Трябваше да се изчаква, да не се бърза с предположения. Иначе се получаваха смешни истории. Но какво каза той? Каква дата назова? Две хиляди сто четиридесет и седма година? Тук има някаква грешка! Чакай! Не! Това е от разстоянието. Повече от четири години са пътували радиовълните, докато дойдат на Земята. Но той сега го видя? Значи всичко това е станало отдавна, отдавна?