Джими потрепера. Значи, ако заминат хора, повече от четири години ще пътуват оттам техните радиограми? И още толкова, докато получат отговор? Ужасно! Невъобразимо! Не, това е невъзможно!…
През тази нощ Джими изпадна в положението на онези древни хорица, на които за пръв път някога са съобщили, че Земята е обла и се върти, без те да изпопадат в нищото.
През тази нощ и малцина от останалите, земни жители спаха спокойно. И техните сънища навярно също така гъмжеха от танкети и влечуги с бинокли, и прилепи с очила, и всякакви видени и невидени от страшни по-страшни представители на далечното животинско царство. А на другия ден те като че ли още по-силно се вълнуваха. Речта на академика не беше ги успокоила. Репортажите във вестниците бяха сега по-остроумни и свежи. Имаше статии от философи, които твърдяха, че е невъзможно да има хора, такива, каквито земният човек си представя, тъй като са невъзможни абсолютно същите условия на възникване и развитие. Материята, макар и единна, практически никога не се повтаря. Видни стопановеди говореха за блестящите перспективи, които откриването на планетата ще има за човечеството със своите съвсем очевидни неизчерпаеми богатства. На първа страница всички вестници съобщаваха, че новата планета е наречена Терра секунда, което означаваше Втора земя.
Терра секунда! Терра секунда! Това беше в устата на всички и въпреки твърденията на философи и астролози, че не може още нищо да се каже за съществуването на по-висши същества, човечеството като че ли само от взаимните разговори все повече се убеждаваше, че на Втората земя ще има и втори човеци.
Джими отново потърси Марина, ала му отговориха, че вероятно е заминала нанякъде, защото през нощта не се е връщала у дома. А не знаят ли закъде може да е заминала? Ами не знаят. Нали я познавате каква е? Никога не предупреждава къде ходи и какво прави. На визофона беше майка й и на Джими се стори странно, че тя сякаш съвсем не се безпокоеше за дъщеря си. Той затвори с нарастваща тревога в гърдите.
Марина не беше се връщала през нощта. Къде можеше да бъде? За миг само Джими забрави и новооткритата планета и животните на нея, сякаш всичко това не беше се случвало. В душата му наново изплува потъналият някъде между събитията съдбоносен въпрос. Не е ли крайно време да внесе яснота в отношенията си с нея? Но къде ли е тя сега? С кого ли е?…
До вечерта той звъня може би повече от двадесет пъти у дома й и тревогата му нарасна до истинско отчаяние. Дори не забеляза снизходителната и ласкава насмешка, с която майка й отговаряше на задъханите му въпроси. След това последва една кошмарна нощ, а на сутринта Марина сама му се обади.
— Хелоу, приятелю! — викна тя засмяна. — Какво правиш?
— Къде беше? — попита мрачно Джими.
— Ще ти разкажа. Но няма ли да дойдеш да ме видиш? Аз не мога да изляза, защото се намирам под домашен арест. Баща ми се е разфучал… Фууу! Страшно! Хайде чакам те!
Джими като бесен се втурна към асансьора, слезе в подземния гараж и с такова нетърпение изкара колата си, че успя да очука автомобилите на няколко от своите съквартиранти. Не помнеше друг път да е карал с такава скорост. Тревогите бяха отстъпили място на една буйна радост, предизвикана от сърдечния повик на Марина.
Тя го посрещна на входа, облечена в дълга домашна роба, която придаваше повече женствена красота на момичешката й снага, ала държанието й беше държание на момиченце. Щом прекрачи прага, тя се овеси на ръката му и го поведе към стаята си.
— Че ние не сме се виждали… колко? Един, два… — пресметна Марина. — Какво става? Хареса ли ти новата планета? Седни тука! — тя го натисна в едно канапе. — Какво искаш да те нагостя? Баща ми има вино в кабинета си, но ти не бива да пиеш. По-добре нещо сладко!
Джими се съгласи, защото знаеше, че това вино е отвратително слабо и само ще раздразни отново апетита му. Когато тя донесе един поднос, отрупан със сладкиши, той я попита, защо е под домашен арест и дали ще бъде нескромно, ако настоява да узнае къде е била през тези дни.
— Бях на Монблан — отвърна Марина през смях.
Джими направи такова учудено лице, че тя счете за нужно да поясни:
— Монблан. В Алпите.
— Да де! — преглътна Джими. — Знам. Но какво си правила там?
— Имам един приятел в тамошната обсерватория. Ходих да му се моля да ме нареди някак в първата експедиция за Терра секунда. — Марина прихна. — А като казах това на баща ми, той вдигна ужасна врява. „Никаква Терра секунда, казва! В къщи ще стоиш и ако посмееш една седмица да излезеш навън…“ Страшно се закани.