— Мълчи! — изсъска Джими. — Аз те мразя, Бентам!
— Това разбрах — усмихна се геофизикът. — Но какво се е случило?
— Върви си! Иначе ще те убия!
— Ти знаеш, че няма да си отида. Хайде успокой се!
Бентам седна, скръсти ръце и отправи към лицето на Атомния човек своя твърд и спокоен поглед. Джими дълго не вдигна глава, но усещаше този поглед върху себе си и в душата му се разля същата слабост, която беше парализирала мускулите му.
— Как си влязъл? — попита той.
— На седемнадесетия етаж трудно се влиза през прозореца. Беше отключено.
— Остави шегите! Дотегнаха ми! — Джими с яд си спомни, че действително не беше заключил. Напоследък той старателно заключваше заради диаманта всички врати на новото си жилище въпреки уверенията на Дино, че няма кой да му го открадне, а сега в бързината беше забравил. Той искаше още веднъж да предупреди Бентам да си отиде, но чувствуваше вече, че дори и да остане сам, не ще му стигнат силите да се покачи на прозореца. — Кой дявол те домъкна тук?
Бентам се засмя:
— Понеже няма дяволи, вероятно някоя по-малко нечиста сила. Но това не е интересно. Интересното е защо ти ме мразиш.
— Първо, защото ме съживи — отвърна Джими е вледеняваща успокоеност, — второ, защото ми попречи сега да свърша една работа, която отдавна трябваше да свърша, и трето… — той се позапъна — и трето, защото си ти.
Да, това трето нещо, той като че ли най-много ненавиждаше у своя приятел. Тази непоколебима твърдост, тази безмилостна способност да се смее над всичко, тази непоклатима господарственост на човека, който дружи със земята и ежедневно я побеждава.
— Разбра ли?
— Разбрах.
Замълчаха отново. След малко Джими попита:
— За какво си дошел в Нюйорк?
— По нареждане на академията. Трябва им ръководител на геофизическа група за новата планета и по някакво недоразумение са решили, че аз съм най-способният. Както виждаш, скоро ще се отървеш окончателно от мене.
— За първата експедиция ли?
— За първата.
Джими разтърка с две ръце лицето си, както правеше понякога, когато се мъчеше бързо да съобрази нещо.
— Ще ме вземеш със себе си.
— Ти си полудял, мойто момче! Имаш ли представа какво искаш? Пък и това не зависи от мен.
— Тогава ще се самоубия.
Бентам го погледна без изненада, задържа погледа си дълго и преценката в него лъщеше като студеното острие на внимателно режещ нож.
— Добре. Ще се опитам да те вредя. Но ти пак помисли! Хубаво си помисли! Спомни си експедицията на Светозар! Ако въобще се върнем, то ще бъде след петнадесет-двадесет години…
Атомният човек не издържа стоманената обтегнатост на този разговор, пречупи се, изхлипа:
— Все ми е едно! Не мога повече, Еди!
— Да, разбрах. Затова ти казах, че ще се опитам.
Нямаше съчувствие, нямаше жал в гласа му и Джими не можа да се размекне. Имаше онова спокойствие и разбиране, на което той неведнъж беше се опирал. Джими вдигна очи към него и за сетен път почувствува, че човекът, когото мразеше, когото ненавиждаше, по едно странно стечение на обстоятелствата, беше може би единственият, който е в състояние не само да го разбере, но и без унизително съжаление да му предложи някаква опора.
Късно вечерта Едуард Бентам намина, за да му съобщи, че въпросът с неговото заминаване е уреден. Той не каза, че през целия следобед беше се занимавал само с това, че то беше му коствувало многочасови преговори с академии и педагогически комисии, че накрая въпросът бе отнесен чак до върховния планетарен съвет. Трудността се състоеше в ограничения брой на експедицията, която не биваше да се лишава дори и от един само специалист за сметката на човек без необходима специалност. А от общи работници експедицията нямаше нужда. Машините и уредите заместваха общите работници. При това експедицията се състоеше все от стари, опитни изследователски вълци, калени в суровите условия на много борби с природата и свикнали да вършат всичко сами. Бентам едва склони един от младшите членове на своята бригада да се откаже в полза на Джими. Това беше твърде голяма жертва, която той изискваше от него, лишавайки го от щастието да бъде между първите посетители на Терра секунда, ала момъкът излезе разбран и успя да се трогне от злочестата съдба на своя далечен предшественик.
Всички тези неща геофизикът не каза на Джими, а само го попита: