— Доволен ли си?
— Не знам — отвърна Джими, който съзнаваше вината си пред него. — Предполагам, че там ще се намери някаква работа и за мен, а това е вече друго. Да, Еди! — въздъхна той. — Оказах се съвсем непригоден за вашия живот. Там, сред диваците, може би ще бъда и аз полезен с нещо. Сред диваци нашего брата винаги се е чувствувал по-добре.
Тъжната самокритика на Атомния човек смекчи охлаждането, настъпило между тях след вчерашния разговор. Бентам се усмихна сдържано:
— Ами, ако няма диваци? Не е сигурно!
— Не може да няма. Не ми се иска да вярвам, че аз съм единственият дивак във вселената. Ти сърдиш ли ми се още, Еди?
— Не. Напротив! Аз съм поласкан, че мразиш мен повече от другите ми днешни събратя.
Джими не разбра отговора, но той мислеше за друго. Ръката му се протегна и геофизикът я пое. В това ръкостискане имаше благодарност, имаше доверие, имаше и едно твърдо приятелско обещание.
— Значи, готвѝ се! След два дни заминаваме за Тибет. Там е централната подготвителна база за космически полети. Ще ни обучават, екипират…
— Какво трябва да направя?
— Всъщност нищо. Дрехи ще ни дадат там, специални. Излишен товар не бива да се взима. Ръчен багаж, ако имаш някакъв.
— Че какъв ръчен багаж?
Бентам се засмя:
— Ти дойде без багаж в нашия свят, без багаж ли ще си отидеш?
Джими не се засегна. Хапливата забележка на Бентам му говореше, че геофизикът си остава и занапред все същият оригинален, но добър приятел.
Багажът се оказа обаче действително един проблем. През тези два дни до отпътуването за Тибет Джими Кук беше заминал вече с мислите си на далечната Втора земя, която трябваше да го приеме за нов живот, да му възвърне старото щастие. Унесен в надежди и предположения, той бързо успя да забрави и Марина, и всичките рани, които бяха отворили в душата му неговите няколкомесечни лутаници и опити да се вживее с тези чужди и непонятни хора. Върна се трескавата енергичност на духа му, с която някога така упорито изграждаше своята кариера. Закипя в душата му желание за работа. Събудиха се мечтите.
Да! На тази Терра секунда ще има работа. Ще има живот. Ще има къде да покаже на какво е способен. Той ще направи огромни плантации, ще разработва мини… Диваци има достатъчно. Ще основе някое акционерно дружество. Джими Кук и Ко. Това звучеше добре…
Глупости, прекъсваше се той сам. Та заедно с него отиват още сто души. Ще дойдат след тях и други. Кой ще му разреши да прави плантации и да държи роби? Те ще пренесат своето равенство и на Втората земя. Нищо! Ще живее като трапер. Ще ходи на лов за интересни животни. Ще стане вожд на някое от дивите племена. Той се унесе в спомените си за Кожения чорап, за Винету и Поразяващата ръка, за десетките герои на индиански романи, които бе чел като дете. А може да стане и истински мисионер! — прокрадваше се в мислите му едно плахо, ново светоусещане. Ще учи диваците как да живеят, ще ги приобщава към цивилизацията, ще им предава знанията си…
Но дали ще успее? Та той не можа да разбере тези умни и добри хора, които така любезно му обясняваха всичко! Ще разбере ли диваците? А нали за да ги научи на нещо, той трябва първо да ги разбере?…
Такива мисли и такива вълнения безпокоеха Джими с особена сила в последния час, преди да дойде Бентам, за да потеглят. Той се суетеше около пътната чанта, в която беше сложил машинката за бръснене и големия диамант. Чудеше се какво още да вземе със себе си. Наоколо по маси и в чекмеджета имаше все хубави неща, ала те не бяха негови. Пък не му и трябваха. Диваците ли ще смайва с тях? Но какво друго да вземе? Какво? Нищо? Тази думичка го натъжи. Да, той като че ли наистина не можеше да вземе нищо оттук. Цял един чудесен свят беше му се предлагал, а той не беше способен да вземе от него каквото и да било!
Затвори чантата с препълнено от тъга сърце и тежко въздъхна. Отиваше си, нищо не взел и нищо не оставил на Земята…
Бентам го завари да седи в креслото замислен, с печално притворени очи. Пожела да види какъв багаж е взел, ала Джими решително отказа да отвори чантата. Тази упоритост изненада геофизика.
— Да не си откраднал нещо от нашия свят? — пошегува се той.
— Не — отвърна Джими и скръбно поклати глава.
Геофизикът го погледна изпитателно, разбра и повече не попита.
Качиха се на покрива и седнаха в специалния колеоптер, който трябваше да ги отнесе до Тибет. Бентам, спокоен, весел и оживен, държеше волана и се взираше нагоре в облаците, накъдето бързо ги издигаше малката остроноса машина. Притиснат в креслото от силния напън на скоростта, Джими гледаше как изчезват небостъргачите, как се размиваха в далечината очертанията на неговия Нюйорк, на чуждия Нюйорк, който отдавна бе престанал да бъде негов. Едно страхливо и същевременно радостно възбуждение изблъскваше от гърдите му тъгата на раздялата.