— Елате с мен! И вие също — обърна се полицаят към другия, който с болезнена гримаса опипваше долната си челюст.
Ами сега? Джими не обичаше полицията и знаеше, че може би и тя ще намери в неговата професия известно основание да не го обича. Той се огледа, ала изход нямаше. Наоколо възбудено шумеше тълпата и гневните ръкомахания бяха отправени все към него. Полицаят спокойно разпитваше очевидците, но те се оказаха толкова много, че той предложи на няколко от тях да заповядат до участъка, за да дадат своите показания. Това предложение като че ли изведнъж охлади техния граждански ентусиазъм и докато полицаят се обърна, за да посрещне полицейската кола, която пристигна с пронизително виене, очевидците се разбягаха на всички страни. Охраненият блюстител на реда вероятно бе свикнал на такива произшествия, защото то не му направи никакво впечатление и той все така спокойно натовари двамата арестувани в колата. Големият джип отново заквича като сгазено куче и се понесе из нюйоркските улици.
Мозъкът на Джими трескаво заработи. У хладнокръвните хора, а Джими Кук беше от тях, в такива минути мозъчната енергия се удвоява. То е нещо като вдъхновението у поетите. Затова тези хора, хладнокръвните, винаги преуспяват. Така в този момент на умствен подем, когато пред очите му се стрелкаха магазини и хора, когато воят на сирената се въртеше като свредел в ушите му, се роди и втората негова идея.
— Вие защо плюете по улицата? — запита го в участъка един астматичен и склонен към затлъстяване началник, който само във възгледите си имаше може би прилика с храбрите шерифи от миналото, когато неговото отечество още не беше обетована земя. — Нали знаете, че това е нарушение на обществения ред и е наказуемо?
— Забележете, господин началник — отвърна Джими с тон на оскърбено достойнство, — аз не плюя, а заплювам. Да, аз си позволих да заплюя този гражданин и всеки истински американец би постъпил като мен, защото този човек е комунист.
— Но позволете — възмути се гражданинът, — та аз въобще не ви познавам, както положително и вие не ме познавате.
— Това няма никакво значение — рече важно Джими.
Полицейският началник озадачено прелистваше документите им. Той не бе очаквал такъв обрат в този така делничен случай на обикновено сбиване.
— А вие откъде знаете, че този гражданин е комунист?
— Видях го, като излизаше от едно комунистическо събрание.
— Никога не съм бил на никакви събрания. Моля дайте доказателства!
— Ще ги дам, ако стане нужда.
— Тихо, господа! — намеси се полицейският началник. — Този въпрос ще бъде разгледан от ФБР3. Вие, господин Кук, сте свободен, а вие — той стана с мъка иззад бюрото и се постара да заеме съдийска поза. — Вие ще платите десет долара глоба, загдето сте причинили сбиване на улицата.
— Но как така?
— Моля без възражения!
Началникът знаеше как да се отнася с комунистите. Той имаше основание да вярва на Джими Кук, защото прочете в паспорта му, че е завършил колеж. Другият не бе завършил колеж, а и по занятие беше работник. Не е ли това вече достатъчно подозрително?
След няколко дена Джими бе извикан пред местната комисия за разследване на антиамериканска дейност. Там той потвърди, че е видял този човек да излиза от едно събрание, където говорели комунистически оратори и където се събирали някакви подписи против войната. (В интерес на истината трябва да кажем, че Джими действително в една от своите безцелни разходки беше се натъкнал на такова събрание.) Благодариха му сърдечно и го похвалиха като добър патриот. После в коридора го застигна един от членовете на комисията. Предложи му да се поразходят. Джими прие неохотно и остана нащрек. Той все пак се чувствуваше гузен. Досега беше лъгал само баща си, когато му искаше пари, приятелките си и учителите в колежа.
— Вие сте един истински американец — каза му членът на комисията. — За съжаление те са така малко. А ние се нуждаем от помощта на всеки честен човек, за да можем да се борим успешно с комунистите. Сам знаете каква напаст са те за нас.
Още дълго му говори той все в този дух. Влязоха в един бар, където той щедро разтвори кесията си. Разговорът продължи и стана още по-приятен, когато го обгърна ароматът на множество ястия и напитки. Така в продължение на няколко часа Джими се запозна с истинския лик на враговете на неговата Америка — комунистите. По-рано той само бе чувал за тях. Сега разбра, че трябва да ги мрази и най-важното, разбра, че покрай това могат да се печелят и добри пари.