От тази среща започна възходът на Джими Кук. Той се явяваше вече често пред комисията за разследване на противоамериканската дейност като свидетел при различни процеси. Изнасяше там сензационни факти за комунистическата дейност на хора, които никога не бе виждал, и помагаше те да бъдат осъдени в името на Америка. За това, естествено, му се заплащаше твърде щедро. Джими знаеше, че някои наричат това лъжесвидетелствуване. Но нали светът без лъжа не може? Нали всички хора лъжат? Значи не е важен начинът и поводът, щом същината е една и съща. При това не всяка лъжа се плаща така добре и не всяка лъжа служи на такъв идеал като великата идея за освобождаване на Америка от комунистите. А в края на краищата в една истински свободна страна всеки има право да лъже, както си иска.
Така разсъждаваше Джими и беше щастлив. Вестниците споменаваха името му, сочеха го за пример на всички още неосъзнати американци, а един от тях отиде дори още по-далеч, като му предложи да работи в неговия политически отдел. Джими не се поколеба. Имаше вече значителен опит в демаскирането на комунистите, можеше да пише със сравнително малко правописни грешки и това се оказа решаващо. Така Джими стана журналист.
Той се отнесе сериозно към новата си професия, макар често в пристъпи на откровеност да съзнаваше, че тя малко се отличава от първата, която наричаше „професионален заплювач“. Още с постъпването във вестника той реши, че трябва да прочете поне „Комунистическия манифест“, щом иска да изгради от себе си специалист по антикомунистическата пропаганда. Ала все не му оставаше време за това. Дните летяха, страниците на вестника чакаха статии, които трябваше да бъдат интересни, смайващи с нови разкрития. За това нещо се изискваше повече фантазия, отколкото знания. А фантазия той имаше. Тя водеше началото си още от дядо му, който винаги пред очите си бе виждал в пълни подробности малката кръчма, към която напразно цял живот се стремя. Бащата усъвършенствува родовата фантазия с повече смелост, придаде й размах и тя се яви най-сетне у сина като мощно оръжие в борбата за съществувание, като една малка златна мина.
Има хора, които притежават чувство за мярка. За такива хора едни казват, че са културни и възпитани, а други ги наричат ограничени и прости. Това е въпрос на разбиране. Безспорно обаче за Джими Кук беше, че с мярка пари не можеш да печелиш. И макар някои да го обвиняваха, че в статиите си не знаел мярка на лъжите, те му донесоха едно малко кокетно апартаментче, купиха му и скромна, но солидна лека кола. Джими дори замисляше да се ожени, когато ненадейно хората на голямата политика заговориха за мирно съжителство между различните социални системи.
Това беше страшен удар върху неговата кариера. Антикомунистическите статии станаха непопулярни. Хората започнаха да се мръщят, когато срещнеха името му. Завистливи колеги подхвърляха, че бил неудобен за вестника. Но Джими Кук притежаваше още една черта. Беше схватлив и имаше тънък усет за новите ветрове, които подухват между небостъргачите. Той чувствуваше, че всичко това е временно, сви знамената за по-благоприятни дни и се огледа около себе си. Някъде в Европа заседаваше международна конференция за мирно използуване на атомната енергия. Над атолите в Тихия океан през месец гръмваше по някоя атомна или водородна бомба. Из улиците на Нюйорк рекламираха атомни запалки и козметични помади с белязани атоми за разхубавяване. Неудържимо настъпваше атомният век…
Джими трескаво събра от будките един куп популярни брошури по разбиване на атомното ядро и неговото бъдеще, прочете ги за една нощ, а останалото предостави на фантазията си, която щедро подхранваше с петдесет градусово уиски. И на другия ден осъмна като специалист по атомните въпроси. Една след друга цъфваха на страниците на вестника неговите нови, както той с гордост ги наричаше „радиоактивни“ статии, подписани със странното име Атоммен4. В тях се разказваше за атомни влакове и подводници, за оръдия и детски колички, за полети до Марс и за превръщането на живака в злато.
Веднъж обаче при себе си го извика един известен и влиятелен сенатор, с когото Джими се познаваше от комисията за разследване.
— Слушай, момче! — каза му сенаторът. — Това, което вършиш, е празна работа. Не погубвай таланта си и не забравяй, че служиш на Америка. Борбата с комунистите не трябва нито за миг да отслабва. Ако е неудобно сега да се пише по вестниците както преди, трябва значи да намерим нови форми. Напиши една книга, научна книга против комунизма! Ти можеш, а ние сме насреща за материална и морална помощ.