Джими се замисли. И никога не беше мислил толкова дълго за нещо. После написа заглавието на книгата „Атомът — естествена смърт на комунизма“. Това трябваше да стане един философски труд, който да избухне като бомба над главите на всички комунисти. В нея той щеше да докаже, че атомната революция ще унищожи социалната революция, като премахне нейните корени — глада и мизерията.
Атомният човек Джими не се усъмни нито за миг, че ще може с успех да работи в областта на философията. В една страна, където генерали ставаха ректори на богословски университети, а продавачи на жартиери — президенти, разбира се, всичко е възможно. Ето защо ние също не бива да се съмняваме, че той би завършил книгата си, ако отново не беше му се случило нещо непредвидено.
В началото на януари съобщиха, че ще се проведат нови изпробвания с атомни и водородни бомби в Антарктида. Джими смело се приготви за път. Редакцията изпращаше своя специалист да отрази в снимки и репортажи това знаменателно събитие…
Самолетът излетя от Нюйорк и колкото по̀ на юг отиваше, толкова студът ставаше по-остър. И така Джими след едноседмично пътуване се намери сред необятните снежни простори отвъд Южния полярен кръг. Той беше добре екипиран и духовито се надсмиваше на своите колеги от провинциалните вестници, които едва се движеха в дебелите кожуси. Джими беше човек на атомната ера. Носеше един бежов спортен костюм от плътна мушама, под чийто хастар се разпростираха като паяжина тънки реотанови жички. Няколко електрически батерии, пришити от вътрешната страна на дрехата и панталона, осигуряваха на тялото една приятна умерена температура. А в джоба си той носеше две тубички с таблетки против лъчевата болест, която причиняват радиоактивните излъчвания на атомните бомби. Някои се опитваха да го убедят, че не бива да разчита на тези таблетки, широко рекламирани от един частен аптекар, но Джими вярваше в науката. Глътна няколко таблетки и реши, да отиде колкото се може по-близо до мястото на експлозиите, за да направи най-хубавите снимки за своя вестник. Това решение го отведе с един хеликоптер на връх Мария Луиза Улмер — най-високия връх в Елсуортовата земя.
Наближи очакваната със страх и нетърпение минута. Ниско на хоризонта грееше оскъдното лятно слънце. Въздухът, сух и прозрачен, звънеше ситно като стъкло под напора на нестихващия денонощно вятър. Джими сложи нови батерии в дрехите си. Антарктическото лято много приличаше на зимата в Аляска и също като нея пълзеше с неприятно студени пипала по кожата. На самия връх, зад солидна барикада от лед и оловна ламарина, няколко смелчаци бяха инсталирали филмови камери.
— Хей, Джими! — викна един от тях. — Не прави глупости и ела в прикритието!
Джими го чу, ала само махна с ръка и бавно продължи да слиза по южния склон на върха, по склона, който беше обърнат към безкрайния бял полигон. Огромни глетчери бяха направили могъщите плещи на върха гладки, като излъскан паркет. Джими стъпваше тежко, за да могат железните шипове на обувките му да се забиват в леда. На една малка площадка той разпъна триножника и закрепи здраво краката му. След това нагоди апарата, седна на едно сгъваемо столче, пална цигара и залепи очи до окулярите на един специален бинокъл с тъмни химически стъкла за предпазване на очите. Не се виждаше нищо, освен една далечна хълмиста степ, покрита със синкави ледове и твърд зърнест сняг, едно изцъклено, мъртво небе над нея и една тишина, в която зъзнеше вятърът над погребаните векове. Някъде из безкрая забръмчаха тихо самолети. Джими не можа да ги види. Той сложи пръст върху бутончето на апарата и затаи дъх, без да сваля бинокъла. Изведнъж в стъклата блесна ослепителна светлина, сякаш бяха насочили в лицето му прожектор. После нещо го блъсна в гърдите, земята се огъна под него, адски грохот притисна главата му, завъртя го в безумен вихър и го хвърли някъде надолу, надолу, където свършва животът и започва безмълвният студ…
Джими скоро се свести. Замърда клепачи, ала не можа да разбере отворил ли е очите си, или не. Огромно и черно, нещо притискаше до болка очните му ябълки, като че ли искаше да ги забие в мозъка му.
— Умрял ли съм? — запита се Джими с тревога. — Но аз мисля! Навярно хората мислят и на онзи свят. Това е ужасно!
Протегна изтръпнала ръка. Пръстите му опряха в една хладна и твърда като камък стена, която го обграждаше от всички страни. Лед? Жив погребан? Джими изрева като животно, надигна се, блъсна главата си в леда и бясно заудря по стената на своя зловещ ковчег. Удряше и викаше, докато по ръцете му плъзна топла кръв, а гърлото се задави в раздиращи спазми.