— Умирам! — изхлипа той и падна отмалял върху студеното си ложе. — Господи, какво сгреших, та ми пращаш такава смърт?
Сети се, че не беше се молил още от времето, преди да умре баба му, готвачката. И сега не можеше да си спомни никаква молитва.
— Прости, господи! Прости, господи! — зашепнаха неудържимо и безсмислено устните му. В този напрегнат живот нямаш време и да се сетиш за бога. Той бе мислил и за атомите, и за комунистите, а бога бе забравил. И ето сега смъртта! Неочаквана и ужасна!
Постепенно Джими се посъвзе. Гладът и студът бавно почнаха да сковават краката му. Батериите не можеха да надвиват смъртоносния дъх на ледовете. Колко време вече лежеше тука? Часовникът на ръката му не се чуваше. Той пребърка с охкане джобовете си. Нямаше нищо в тях, което можеше да се яде освен таблетките против лъчевата болест. А гладът непрестанно се усилваше. Джими съзна, че е погребан тук, далеч от хората, безвъзвратно и завинаги, под глетчерите на тази дива и негостоприемна страна. Кой можеше да го намери? Кой можеше да го спаси?
Казват, че бялата смърт била приятна. Но той се намираше в непрогледна и гъста като въглищна кал тъмнина. Глад и студ.
С последни сили Джими отново се развика и заудря с ръце и крака по леда. Но гласът му беше отпаднал, а мускулите едва се движеха. Залепи ухо до стената. Чуваше само ударите на собственото си сърце, което се мяташе обезумяло в гърдите. Той притихна, полежа известно време, загубил съзнание, после внимателно вдигна тубичката с таблетките към устата си. Изсипа ги наведнъж и започна бързо да ги дъвче. Бяха кисели и тръпчиви като прокиснато вино. Но той ги гълташе с тъпото и безразсъдно удоволствие, с което осъдените на смърт поглъщат последната си храна. Прилоша му. Тъмнината пред очите му се олюля. Някакви светли пламъци я разкъсаха, лумнаха ту тук, ту там, пръснаха се в милиони червени светулки и също така внезапно угаснаха.
Горе, където виеше вятърът и небето тръпнеше над безнадеждно скованите простори, ходеха човеци в дълги кожени палта и загрижено оглеждаха бялата, бездиханна равнина.
— Разместване на ледниците.
— Горкият Джими!
… На другия ден един от големите нюйоркски вестници излезе с огромно туширано заглавие над първата си страница: „Умря Атомният човек!“ Следваше снимка и разказ за героичната смърт на загиналия в изпълнение на служебния си и обществен дълг журналист Джими Кук. И пак: умря Атомният човек!
Главният редактор знаеше, че такова заглавие ще удвои тиража на броя.
Добре дошъл, Джими Кук
В обширната зала беше тихо и прохладно. Бентам погледна ръчния си часовник. Какъв ден е днес? В малкото каренце на циферблата стоеше: вторник, 25.XI.2151. Значи двеста години е пролежал под ледовете? Той отново спря поглед на човека, който лежеше неподвижно върху бялата лабораторна маса. Двеста години! Незавидна съдба. Геофизикът се усмихна с кротка печал. През това време колко хора бяха живели, бяха се борили, бяха също така умирали. Смъртта си оставаше неизменната и неумолима победителка. И така е по-добре. Но как не му се умира на човека! Ето той е сега на петдесет, изминал е едва една трета от жизнения си път и много рядко образът на смъртта спохожда мислите му. Рядко, въпреки че той е геофизик и очите му по-често са отправени към миналото на тая земя, която беше родила човека. Ала когато се замисляше върху смъртта, когато срещаше в дълбоките земни недра останките на отдавна измрели същества, така му се искаше понякога светът да е устроен по друг начин, да можеше всичко както е без начало и без край, да е и едновременно. Това беше винаги една родена от скръбното съзнание за преходност горестна мисъл, която обикновено завършваше отново с усмивка. Ако нямаше минало, не щеше да има и бъдеще. А човекът е винаги готов заради неизвестността на бъдещето да приеме и съжалението по миналото.
След усмивката следваше учудването. Откъде се вземат такива мисли у него? Той е една деятелна, кипяща от живот натура, с несломима бодрост и жизнерадост, с безброй планове в главата и с достатъчно енергия в сърцето за тяхното осъществяване. Може би именно мисълта за смъртта ражда бурния живот? Печалното е, че ето този човек например, който сега почива върху масата, е тръгнал да търси живота, а е намерил смъртта.