Бентам се загледа в тъмното синкаво лице. Имаше хубави черти и вероятно този момък е бил някога интересен човек. Да, а сега е останка, изкопаемо от миналите векове…
Навън пред вратата на лабораторията отново зашумяха множество гласове. Влезе Светозар, ядосан и зачервен.
— Слушай, Еди! Не мога да се разправям с тези журналисти. Нахални са като конски мухи.
— Защо ще се разправяш? Просто няма да пускаш никого, докато не дойде комисията.
— Но как? Те си знаят само едно: техен дълг пред обществото било колкото се може по-скоро да го информират за всяко интересно събитие.
— Горкият Джими — рече Бентам в тона на предишните си мисли. — Остава му поне утехата да бъде едно интересно събитие. А ти, приятелю, все пак не пускай никого! Ако стане нужда да се боксираш, повикай и мен! Знаеш, че обичам бокса. И не давай никакви обяснения!
Светозар поклати безнадеждно глава и се упъти към изхода, където глъчката беше се усилила. Внезапно вратата се отвори и няколко души влязоха едновременно в лабораторията. Зад тях напираха още хора с филмови и фотографически камери в ръце.
— Но, другари, моля ви се! — викна отчаяно Светозар.
— Ние сме от Москва — отвърна един възрастен мъж, чиито коси бяха необикновено буйни и на къдрици падаха почти до раменете му. Той протегна ръка на слисания Светозар, после с бързи крачки приближи до лабораторната маса. Светозар се спусна към вратата и енергично я затвори под носа на групата журналисти, които продължаваха да изразяват шумно своето възмущение.
— Много е топло тук — каза човекът с буйните коси. — Веднага да се промени температурата!
Той съблече горната си дреха пред очите на недоумяващия Бентам, свикнал вече с новия климат на Антарктида. Неколцината мъже, които следваха възрастния човек, направиха същото, после разтвориха донесените куфари и заизваждаха от тях бели стилонови престилки, маски, различни апарати, купища инструменти. Докато Бентам успя да завърти контакта на климатичната инсталация, лабораторната зала вече се изпълни с острата миризма на дезинфекциращо средство, с което един от новодошлите пръскаше намерения труп и всички предмети около него. Облечени в престилките, със запретнати ръкави и почти невидими ръкавици, хората от комисията пристъпиха към работа. Съблякоха всички дрехи на загиналия, обляха голия труп с някаква течност, започнаха да го оглеждат. Пръстите им сръчно опипваха мускулите, костите на черепа, на крайниците и гръдния кош, потъваха в мекия корем, за да доловят очертанията на вътрешните органи. Всички мълчеха напрегнато и само по лицата на медиците се усилваше изразът на нескривана изненада.
— Просто ме обхваща страх — наруши тишината възрастният човек с буйните коси, като дълбоко изпъшка. — През живота си не съм срещал такъв труп. Да предположим, че тук няма гнилостни бактерии, да предположим още хиляди неща, и пак не мога да разбера. Този човек като че ли е умрял преди минута. Вие какво ще кажете? — обърна се той към по-младите си колеги. Но те само вдигнаха рамене, а изумлението им нямаше нужда от потвърждение.
— Готов съм да отстъпя и титлите си, и всемирната си награда на този, който ми даде задоволително обяснение — продължи човекът замислено и Бентам едва сега се сети, че това е световно известният физиолог академик Северски, един от малцината носители на всемирната награда за медицина, чийто образ той неведнъж бе виждал на екрана на своя домашен телевизор, по вестниците и списанията. Московчани бяха навярно и другите, защото предпочитаха да говорят на руски.
— Вие сте академик Северски, нали? — попита Бентам, зарадван от възможността да се запознае с големия учен.
— Да, уви! — отговори Северски с небрежна шеговитост. — Сега обаче това няма никакво значение. Вие ли открихте трупа? Какво знаете за него?
— Малко. Загинал е при опитите с водородни и атомни бомби. Журналист. Изглежда не е пострадал пряко, а само е попаднал някак под ледовете.
— Дали не се дължи и на облъчването? — зададе Северски колеблив въпрос по-скоро на себе си, отколкото обърнат към другите. — Невъзможно! Действието на почти всички видове лъчи е изучено доста добре.
Колегите му отново вдигнаха рамене. В лабораторията цареше напрегната тишина. Този труп представляваше за тях такава загадка, че всеки неволно очакваше да се случи нещо ей така, изведнъж, макар да съзнаваше, че не може да се случи нищо извън това, което те сами биха направили.
— Другарю Северски — възкликна ненадейно един от по-младите му сътрудници, който имаше много светли очи и дръзко, почти момчешко лице. — Вижте как странно е желирана кръвта!