Какви бяха тези нови слънца, които така безмилостно изгаряха хилядолетните ледове и ги превръщаха в бяла пара и черни облаци? Гордият обитател на антарктическите висини не можа да научи това. Техните лъчи опърлиха крилата му, задушните изпарения сковаха несвикналите му гърди, а умората го хвърли върху скалите, където свърши неговият бурен живот…
Когато двамата спряха до него, той беше вече мъртъв.
— Още една жертва на нашите слънца — рече по-старият. — Жалко. Хубава птица!
— Наистина жалко! Ако беше останал жив, щях да го подаря на зоологическата градина в София. Мисля, че нямат такъв голям албатрос.
— Сега положително имат десетина такива. От всички страни са плъзнали експедиции за ловене на полярни животни. В тая горещина дори кашелоти можеш да хванеш живи. Но хайде да закусим, че ни чака работа!
Те отново се отправиха по бетонната пътека към трапезарията, където мнозина от техните колеги бяха заели местата си и сред шеги и смях очакваха следобедната закуска.
— Аз ще изям само един сладолед — каза Светозар. — Тия слънца ми убиха апетита.
Седнаха до една свободна маса. Висока тъмнозелена палма беше надвесила чадърестите си листа над главите им.
— Палми зад полярния кръг! Седиш под палми и ядеш сладолед, там където преди хората не са могли без риск за живота да свалят кожусите от гърбовете си дори само за минутка. На това, братко мой, трудно се свиква. Все ми се струва, че сънувам…
— Почакай, скоро и на самия полюс ще има палми! — отвърна Бентам. — Какви чудеса ти предстоят да видиш още! Възможно е дори и на шах да бъдеш бит, макар да си ми гост.
— Виж, такова чудо не мога да си представя!
Очите им се срещнаха и двамата едновременно се засмяха. Единият звънко, по младежки, другият — по-сдържано, но със същата веселост в гласа.
През време на една партия шах беше се родило тяхното приятелство. Това стана преди няколко години, когато в Нюйорк се срещнаха на турнир отборите на София и Нюйорк. Тогава Едуард Бентам за пръв път видя мургавото лице на Светозар Лазов пред себе си. Стори му се твърде млад и неопитен и той, един от фаворитите на американския отбор, започна партията си със смели и рисковани ходове. Ала българинът дори не трепна. Спокойно провали всички атаки на белите, после сам премина в настъпление и с удивително точна игра застави американеца да се предаде.
Бентам ахна от изненада, когато изведнъж разбра, че е изправен пред неизбежен мат. Той бързо осъзна всички допуснати грешки, но беше късно и не му остана нищо друго освен да се възхити на красивите и оригинални комбинации на българина. След турнира той го покани да му погостува. Играха още много приятелски партии, но в тях неизменно победител излизаше Светозар. Стремежът на американеца да изучи играта му и да намери победни варианти се разбиваше в чудната комбинативна способност на този весел, надарен с остър ум и богато въображение младеж.
В дългите съвместни разходки, в разговорите над шахматната дъска те си допаднаха и по характер. И двамата освен привързаността към шахмата носеха в душите си една безкрайна любознателност, която разкри у тях много общи вкусове и в литературата, и в музиката, и в науката. А различията в основните им професии (Едуард Бентам беше геофизик, а Светозар Лазов асистент при катедрата по история на капитализма) ги допълваше, тъй като и двамата проявяваха живо любопитство към научните занимания на другия. Така се установи тяхната дружба, въпреки че американецът беше точно двадесет години по-стар от своя приятел. Но тази разлика във възрастта почти не личеше. Те бяха еднакво високи, едри и силни. Лицето на Бентам беше по-мъжествено и разбира се, той показваше навсякъде в практиката на ежедневието по-голяма житейска опитност от своя млад приятел, който обичаше цветистите изрази и народните поговорки, взети от страниците на старите книги, и не винаги можеше да се опази от чисто младежките лудории. Но в шахмата Светозар си остана непобеден.