След няколко минути само лабораторията заприлича на истинска операционна зала. Петимата учени от Москва с помощта на трима местни лекари намазаха целия труп с летлива ароматична течност, разопаковаха големите стъкленици с кръвна плазма и биологичен разтвор. Малката подвижна масичка, привлечена до главата на загиналия, се покри с безброй лъскави инструменти.
— Пригответе витастимулина! — викаше тихо, с привичен делови тон младият хирург, който обаче само на вид беше млад. — Трябва ми облъчител. Има ли?
— Има. Донесоха го — отвърна един от местните лекари.
— Слушайте, Зинов! — каза глухо през маската си академик Северски, като видя, че хирургът избираше в дезинфекционния барабан един по-едър скалпел. — Опитайте по-напред само с разреждане на кръвта! Нека пробваме и сърцето му!
— Прав сте, другарю Северски.
Хирургът сръчно инсталира апарата за преливане на кръв, изпъна прозрачната му еластична тръбичка, сряза широката синкава вена на ръката на загиналия и полека напъха в нея тръбичката. В дясната ръка забоде само една контролна игла, след това включи апарата. Стрелката на малкия манометър затрептя. По тръбичката бавно затече прозрачна течност.
— Сложете още две ампули в разтвора! Дайте сега облъчителя!
Двама от асистиращите привлякоха до масата високия статив на облъчителя, който приличаше на обърната надолу метална вана с размерите на човешкото тяло, и го закрепиха над трупа.
— Пускай!
Само едва доловимо зумтене показа, че облъчителят е влязъл в действие. Ала от вътрешната страна на неговия коритообразен корпус се заизливаха невидимите лъчи, които проникваха през кожата до последната клетка на тялото и там се превръщаха в живителна топлина.
— Увеличавам налягането — каза хирургът.
От вената на дясната ръка през контролната игла капнаха няколко капки, а след известно време те зачестиха и се превърнаха в тънка струйка кръв. Мургавият професор подложи там голяма стъклена колба. Минутите и часовете минаваха в напрегнато мълчание. По челата на учените заблестя пот. Зинов гледаше разтревожен съда със специалния разтвор, който беше се почти изпразнил.
— Дайте кръв! — реши той изведнъж. — Три литра. Но пригответе повече!
Професорът поемаше вече четвъртата колба, пълна с изтеклата от вената кръв. Тя беше станала по-рядка и по-червена. Той сипваше в колбата консервиращ препарат и бързо я запечатваше. Тя щеше да послужи за много и много изследвания.
— Още! — викаше нервно хирургът. — Още! Усилвай облъчването! Две ампули витастимулин К!
Витастимулин — едно велико откритие на човешкия ум! Универсално средство за общоклетъчно стимулиране на организма. С няколкото свои разновидности то отдавна беше станало неотменен спътник в живота на човека. Витастимулин А се впръскваше още в кръвта на новороденото. Той подпомагаше бързото и хармонично развитие на детето. Витастимулин Б влизаше през всеки седем години чрез задължителна ваксинация в клетките на човека и правеше хората по-устойчиви на зараза. Така благодарение на изключително благоприятните битови условия, които човечеството беше си създало, и с помощта на витастимулина хората израстваха значително по-едри от своите предшественици, а средната граница на техния живот беше се отместила до сто и петдесет и повече години. Ето защо прочутият талантлив хирург Зинов изглеждаше така млад въпреки своите четиридесет години, а академик Северски се радваше на буйната си коса, наближавайки края на един щастлив столетен живот. Витастимулин К представляваше една забележителна комбинация, от тези стимулиращи средства, в чието създаване бе участвувал и самият Северски, който сега със затаен дъх очакваше да види някакво негово въздействие върху това безжизнено тяло. Девет чифта очи напрегнато опипваха трупа. Минутите течаха, превръщаха се в нови часове. Ала по него не се забелязваха никакви промени.
— Напразно! — въздъхна Зинов. — Да опитаме и с изкуственото сърце, другарю Северски!
— Чакай! — скочи ненадейно старият учен. — Разрезът на крака кърви.
— Ха!
Това означаваше, че кръвта се е раздвижила и в капилярите. Академик Северски с необичайна за възрастта си бързина извади от джоба на престилката си малък електронен стетоскоп и допря мембраната до гърдите на загиналия. След него там се залепиха почти едновременно още три такива чувствителни апаратчета, чийто стрелки реагираха и на неуловимите за човешките сетива движения. В залата никой не дишаше. Чуваше се само зумтенето на облъчителя. Внезапно лицата и на четиримата надвесени учени светнаха, сякаш някой беше ги осветил със силен прожектор.