— Бие! — екна гръмкият глас на хирурга така силно, че стъклениците по масата затрепераха.
— Еднооо, две… три… и… и… — броеше трепкането на мъничката стрелка Северски с разтреперан глас.
— Това е… Това е… — заекваше мургавият професор. — Другари, някога са вярвали в чудеса…
Сега изведнъж всички съзнаха, че нито за миг не бяха хранили надежда за успех в това нечувано начинание. И ето! Беше станало нещо, което и най-смелият ум и най-неограничената фантазия трудно можеха да възприемат. Едно сърце, което не беше работило двеста години, сега бавно, с мъка, несигурно, но все пак доловимо отмерваше своите забравени удари.
Бентам стоеше настрани от масата, притиснал с ръце слепите си очи и гледаше изумен и безмълвен към онова място, където стетоскопите напипваха тихото пулсиране на възкръсналото сърце. Пръв се окопити Зинов.
— Облъчителя! — викна той. — Свали на тридесет и осем градуса!
Няколко ръце се протегнаха бързо към командното табло на статива. В такива моменти човек трудно може да говори, а ръцете му сами търсят работа, която да възвърне неговото самообладание.
— Спокойно, другари! Спокойно, да не го изпуснем. Дайте кислородна маска!
Северски отново се наведе над трупа и с една широка лупа заоглежда внимателно неговата повърхност. Тук-таме по кожата се появяваха малки розовожълти петънца. Те ставаха все по-големи и по-големи, разливаха се към по-нежните места и потъмняваха около ставите. Той бодна силно с една игла бузата на загиналия и мускулът едва забележимо потрепна.
— Нерви! Вижте нерви! — засмя се щастливо старият учен. — Чудеса, майко моя! Чудеса стават и по наше време.
— Достатъчно — хирургът извади иглите от вените и захвърли с радостен жест тръбичките на трансфузорния апарат. — Останалото ще свършат кислородът и лъчите.
Той превърза вените и малкия разрез на крака, после с въздишка изправи гръб.
— Да поседнем, другари! Какво ще кажете?
С треперещи крака той се отправи към най-близкото кресло. Бентам бързо примъкна още няколко стола близо до масата. Свалиха маските и седнаха, усетили едва сега в отмалелите си мускули тежестта на многочасовото напрежение. Мълчаха. Всеки по своему се мъчеше да преработи в съзнанието си чудото, на което бе станал свидетел.
— Не ми се побира в ума това — изпъшка неволно мургавият професор. — Какво може да е предизвикало тази смайваща анабиоза?
— Дали и дрехите не са изиграли някаква роля? — обади се един от местните лекари. — Нали видяхте електрическите батерии.
Замълчаха отново.
— Аз си мисля друго — рече след малко академик Северски. — Дали ще се получи пълно възстановяване на мозъка? Асоциации, памет. Може би ще останат завинаги загубени. А именно това е важното за нас. Иначе ще имаме само един жив труп.
— Ще чакаме и ще видим — каза младият хирург, но в гласа му нямаше тревога, а спокойния тон на чувството за добре свършена работа.
След като си поотпочинаха малко, след като поразискваха повече и след като още веднъж с радостно безпокойство констатираха всички първи признаци на съживяването, учените се съгласиха, че трябва да оставят трупа под непрестанното въздействие на облъчителя и кислорода. Инжектираха нови две ампули витастимулин, свалиха температурата на облъчването още с няколко десети от градуса и назначиха дежурство. Всички чувствуваха, че имат нужда от почивка, от сън, ала нито един не можа да спи повече от час през тази нощ. Рано на другата сутрин, незакусили още, те се събраха отново в лабораторията. Хиляди предположения бе направил всеки от тях през тази безсънна нощ, десетки теории беше построил и бе отхвърлил и сутринта ги завари все така не наясно по това, което беше станало.
Мускулните рефлекси бяха се усилили. Цветът на кожата бе станал почти нормален и трупът приличаше сега на дълго боледувал човек, изпаднал в дълбоко безсъзнание. Северски свика нов консулт около лабораторната маса. Решиха, че резултатите не бива да се очакват така скоро и доволни от състоянието на чудния си пациент, отидоха да закусят. После академикът, който въпреки напредналата си възраст не можеше да стои нито минутка в бездействие, нареди да се почнат още тук анализите на кръвта, да се опише точно първоначалното състояние на трупа, дрехите, а сам излетя с Бентам към връх Улмер, за да се запознае с мястото, където беше лежал трупът. Там направиха измервания на температурата, на влажността, геофизикът се мъчеше да начертае схема на разположението на ледовете преди разтопяването им, стараеха се да си представят как е лежал загиналият, та не е смазан от огромната им тежест. Очевидно покривообразната издаденост на скалата беше го запазила от тази участ. Върнаха се късно следобед, изморени и подтиснати от горещината, но приятната прохлада в лабораторията скоро ги освежи.