Учените ги посрещнаха развълнувано и тихо, сякаш се бояха да не събудят заспал човек, и веднага заведоха академика при микроскопа и другите уреди, за да му докладват първите резултати.
Облъчителят продължаваше вече трети ден своето кротко и спокойно зумтене. А в това време под неговите лъчи бързо, по-бързо отколкото предполагаха учените, новата кръв разливаше по клетките на човека от ледовете своята буйна живителност, събуждаше ги, носеше храна за техния ненаситен вековен глад. Нервните токове отново пълзеха по своите предишни пътища. Заработваха една след друга жлезите, вътрешните органи. Гърдите бяха почнали леко и равномерно да се вдигат и да поемат кислорода от маската. Човекът се събуждаше от своя двестагодишен сън…
Ето бузите му поруменяха, клепките на очите трепнаха, ала не се отвориха. По безбройните и незнайни каналчета на мозъчната кора запулсираха нови сигнали. От затворените очи те носеха светлина, от кожата донесоха приятната топлина на лъчите, от гънките на ушния охлюв — непознато зумтене и тихия шум на човешка реч. Интензивно заработиха мозъчните центрове. Свързваха старите връзки, регистрирваха новите усещания, започваха да командуват. Човекът беше се събудил. И ако в този момент учените не бяха заети с един нововъзникнал спор, те може би щяха да забележат как едното око на човека едва-едва се отвори и бързо зае своето предишно състояние. Забеляза го само Едуард Бентам, който с неотслабващо любопитство наблюдаваше своето възкръснало откритие. Той веднага доближи, за да се увери, че наистина е видял това първо полусъзнателно движение, ала не посмя да го сподели с другите. Човекът лежеше все така неподвижен и само гърдите му бавно се вдигаха. Геофизикът реши, че така му се е сторило. Но той не беше се излъгал. Той знаеше, че този човек се казва Джими Кук, ала не го познаваше.
А Джими Кук през това време мислеше. Мислеше така, както бе мислил до преди двеста години, когато въздушната вълна на атомната бомба беше го хвърлила под ледовете. Заедно със способността да мисли беше се върнала у него и предишната му подозрителност. Той още не можеше да си спомни точно какво е станало с него, но съвсем ясно долавяше човешката реч около себе си и затова предпочиташе да не дава признаци на съзнание. Той чуваше разнозвучен поток от неразбрани за него думи. Говорът беше тих и тук-таме изпъкваше едно меко „вот“ или „харашо“. Изведнъж тези думи се забиха в мозъка му като нажежени игли.
— Руснаци! — потръпна Джими. — Дяволи рогати, попаднал съм в ръцете на болшевиките!
Страхът разтърси тялото му и въпреки изобилната топлина, която се изливаше върху него, накара го силно да потрепери.
— Трепери! — извика Бентам.
Учените наскачаха от местата си. Хирургът протегна ръка и поиска да вдигне клепача на недавнашния труп, ала от докосването окото се сви, после „мъртвецът“ отвори и двете си очи. Джими разбра, че никакви преструвки не ще му помогнат и реши да разчита на щастието си и на своето американско поданство. Като видя пред себе си облечените в бяло хора, той се изненада. Усети своята голота и бавно се приповдигна на масата. Хората го гледаха някак особено, лицата им грееха в нескрито очакване и нямаше ни следа от недружелюбие по тях.
— Добре дошъл, Джими Кук! — каза Бентам на английски и се усмихна весело.
„Знаят ми името — помисли Джими със свито сърце. — Може би знаят или скоро ще узнаят, че съм писал против тях. И тогава… Но как ли съм попаднал в ръцете им? А този прилича на американец. Предател навярно, родоотстъпник.“
Дългото мълчание на възкръсналия човек накара учените да се спогледат загрижено. Но Джими изведнъж проговори, макар това да му струваше голямо усилие. Гласът му беше неузнаваемо тих и прегракнал.
— Къде съм? — попита той с възможно най-невинния тон и изражение.
— В един нов свят — отвърна Бентам.
— Аха — рече Джими, без да прояви учудване и това смая учените. Той знаеше, че горе-долу така ще му отговорят, и внезапно го обхвана някогашната дързост, чиято граница в предишния му живот не винаги можеше да се отличи от нахалството. — Е, и какво ще ме правите сега?