Учените отново се спогледаха и се усмихнаха многозначително. Те бяха решили, че трябва да се отнасят към него по най-предпазливият начин, за да избягнат възможните душевни сътресения, до които би могло да доведе някое прибързано обяснение.
— Най-напред ще ви облечем и нахраним — отговори този път академик Северски също на английски. — А после ще видим…
— Мисля, че трябва да ме освободите незабавно — каза Джими Кук сдържано и с достойнство. — Аз съм американски гражданин и стоя под закрилата на международните закони.
— Но вие сте напълно свободен! — възкликна Северски. И той, и другите не можеха да предположат какво ставаше сега в гузната душа на възкръсналия.
„Хитро, хитро — помисли Джими. — Винаги съм смятал болшевиките за добри дипломати“ — и продължи гласно: — А кога мога да си замина?
— Закъде бихте желали да заминете?
— За Америка. Нюйорк.
— Разбира се, щом желаете. Но трябва първо да се посъвземете. Навярно не се чувствувате още добре?
— Защо? — попита Джими. Той едва сега намери кураж да се огледа истински. Видя белите престилки, масата с многото инструменти. — Болен ли съм бил?
— Сега сте вече добре, но може би силите ви не са се възстановили напълно.
С тяхна помощ Джими слезе от масата и усети една необичайна слабост в мускули и стави. Подадоха му някакви чудновати дрехи, но той взе само бельото и поиска собственото си горно облекло. Докато се обличаше с мъка, през лекото виене на свят мозъкът му още по-трескаво заработи.
Значи той е бил болен? Странно, нищо не си спомня. А може би го лъжат? Може би са си правили някакви опити с него? Той свали марлята от дясната си ръка. Там, където е вената, личеха малки дупчици. Инжектирвали са го с нещо. А единият крак и лявата му ръка са бинтовани и го наболяват. Какво е станало? Изведнъж той си спомни: попадна под ледовете от взривната вълна. Но как са го отмъкнали болшевиките? Техни шпиони вероятно са го спасили и вместо да го предадат, са го докарали тук. А какво ли са правели с него, докато е бил в безсъзнание?
В залата влезе една висока тъмнокоса девойка и му поднесе голяма чаша с гъста кафява течност.
— Какво е това?
— Шоколад с витамини — обясни „предателят“, както мислено Джими нарече геофизика. — Подкрепете се!
Джими лакомо изпи чашата до дъно. Течността му се стори необикновено вкусна, а в стомаха му гладът се обаждаше с нарастваща сила.
„Играят ролята на хуманисти — реши той, докато гълташе шоколада. — Добре, и аз знам да се правя на ударен.“
— Та казвате, че мога да замина, когато поискам?
— Естествено, щом здравето ви позволява.
— Мисля, че то ще позволи и веднага.
— Не, сега няма да ви пуснем. Може би утре, в други ден.
— Така значи… — Джими присви очи и ги изгледа предизвикателно, сякаш искаше да каже: сега ще се издадете, драги. — А може ли да се обадя по телефона?
— По какво? — зачуди се Бентам.
— По телефона.
— Телефон? Телефон? Ах, да — сети се геофизикът. — Ние сега имаме визофон.
— Какво е това?
— Същото, само че се вижда с кого говориш.
— Бре — възкликна Джими. — Бих желал да видя това изобретение.
— Заповядайте!
Бентам го хвана под ръка и го поведе към съседния на лабораторията кабинет. Учените мълком се усмихнаха след тях и поклатиха глави.
— Седнете тук! — премести Бентам един стол зад гърба му. — Ето апарата. Тук натискате, тук избирате вълната. Ако не искате да ви виждат, натискате това копче.
Над апарата имаше бял екран с размери двадесет на тридесет сантиметра.
— Че с Америка може ли да се говори по това апаратче? — запита все така недоверчиво Джими.
— Разбира се, може.
Бентам с мъка сдържаше смеха си и напрегнато мислеше какъв изход да даде на това нелепо положение. Дали да изкара шегата докрай? Ясно е, че горкият Джими Кук още си живее в епохата на капитализма. Докъде можеше да доведе едно внезапно обяснение? Той положително не би го възприел. Така изведнъж да те преместят след двеста години… Трудно може да се понесе от един нормален човешки мозък.
— Бих желал да говоря с Нюйорк — прекъсна Джими мислите му.
— С кого? — попита по навик Бентам и веднага преглътна. Кашата се забъркваше.