Като се пъхаше под меката завивка, той се усмихна. Дали не го мислят за някаква видна личност и искат да го привлекат на своя страна? Пък може…
Сънят изведнъж го връхлетя, пръсна мислите му, както ястреб пръска пилците из кокоши двор, грабна го и го потопи в своята тиха прегръдка.
Накъде?
Джими се събуди с остро усещане за глад. Спомни си, че повечето от сънищата му се въртяха около тигани, в които имаше шунка с яйца или печени гъски с ароматична розова кожица. Гладът му помогна по-скоро да се опомни. Какво беше се случило? В стаята тегнеше полумрак. През плътните кадифени завеси се провираха тънки струи дневна светлина и трептяха беззвучно из въздуха. Преди да легне завесите не бяха дръпнати. Някой бе влизал, докато той е спал, и ги е спуснал, за да спи спокойно. Но само за това ли беше идвал?
Джими стана и направи безуспешен опит да събере тежките завеси. Не можа обаче да открие механизма за тяхното придвижване. Повдигна единия край и погледна навън. Там беше все така светло и ветровито. По улицата тихо се носеха странни малки автомобили, блестящи в лак и стъкло. Всички те се движеха и завиваха в пресечката с непозволено голяма скорост. А което беше още по-странно, пешеходци почти не се забелязваха. Над високите красиви здания прелитаха бързо големи и малки самолети с чудновати форми.
„Този остров трябва да е някаква неизвестна военна база“ — помисли Джими. По навик той бръкна в джобовете си за цигари. Кутията, пожълтяла и разкривена, веднага се разпадна на ситни книжни трохи. По пръстите му полепна черен тютюнев прах. Какво бе станало с цигарите? Ядосан, че се лишава така неочаквано от утринната си цигара, той влезе в банята. Изправи се пред огледалото и изтръпна. Видът му го порази.
— Дяволи! — възкликна Джими. — Какво са направили тия болшевики с мен?
Лицето му беше бледо, необикновено бледо и под тънката прозрачна кожа се издаваха скулите и челюстните кости. Очите му, хлътнали дълбоко, светеха мътно и лениво като посипани с пепел въгленчета.
— Пък може и наистина да съм бил болен — той протегна ръце, поразкърши тяло. Освен една лека слабост в мускулите и болезненото стържене на глада в стомаха, не усещаше нищо друго. — От какво може да съм бил болен? Най-много да съм настинал под леда или някаква пневмония. Но защо нищо не помня? А те са ме пренасяли, лекували… От такива болести човек не загубва толкова дълго съзнание. Колко ли време е минало? За всеки случай не по-малко от десетина дни. За по-кратко време човек не може да отслабне така. Тия мои приятелчета вероятно са ме мъчили, изтезавали да им разкрия нещо. Но по дяволите! Защо нищо не помня? Дали не е от тази инжекция?
Той се наведе към чешмата, пусна студена вода и усърдно заплиска лицето си. Мислите му непрестанно се гонеха, застигаха се, едните унищожаваха другите, тревожни и неспокойни като вълните в разбунтувано море. Какво беше се случило? Какво трябваше той да направи? Това бяха въпросите, които го измъчваха не по-малко от глада. Избърса се с мекия като памук и ухаещ на някаква есенция пешкир, който висеше над умивалнята, и се върна в стаята. Взе часовника, който беше оставил придружителят му, и го сложи на ръката си. Златните стрелки показваха 11 часа. „Спал съм близо дванадесет часа — помисли той. — Обяд наближава.“ Седна в едно от ниските кресла и зачака. Ако имаше поне една цигара да залъже стомаха… Дали да позвъни в Държавна сигурност? Тоест в Охрана на човека? Нали така я наричат? Смешна работа: Охрана на човека! Превръщат човека в скелет, а след това ще му правят благодеяния. Щом му дават такава разкошна стая, сигурно ще му дадат и храна. Но какво ли ще искат от него? Може би сведения за последните видове водородни и атомни бомби? Та какво знае той за тях? Що ли му трябваше да се подписва Атомният човек? Тия навярно сега го мислят за някой голям специалист по атомните въпроси. Ядец, мили мой, ядец!
Джими трепна. Ами като разберат, че не е такъв, а само един обикновен журналист с не малко провинения спрямо комунистите? Божичко, какво да прави? Та те веднага ще му светят маслото! И окото няма да им трепне нито пред международни закони, нито пред американско поданство…
Джими рипна от стола и нервно закрачи из стаята. Трябваше да се действува незабавно, въпреки глада и въпреки необичайната обстановка! Най-напред — едно малко разузнаване! Той предпазливо открехна входната врата. Обаче тази предпазливост се оказа излишна, тъй като и без това тя се отваряше съвършено безшумно. По стълбите нямаше никой. Той заслиза приведен, с дебнещи стъпки ала изведнъж се сепна, спря за малко, оправи дрехите си, изправи се и тръгна надолу с подчертано спокойствие и нехайност. Именно така трябваше. Ако го срещне някой да върви предпазливо, веднага ще се усъмни. Сега може да измисли и оправдание. Тръгнал е да подиша чист въздух. Да разгледа околностите. Ами никой не му е казвал, че му е забранено. Просто не е знаел. Извинявайте, господа, ако съм нарушил с нещо вашия правилник! Ехей, Джими Кук не е вчерашен!