Тяхното приятелство не се прекъсна и когато той се върна в София. Те често си гостуваха или продължаваха да се състезават като си съобщаваха ходовете по визофона. А когато след време Бентам отиде с експедицията, която работеше по размразяването на Антарктида, Светозар не закъсня да си вземе отпуска и жаден за приключения, долетя при него на остров Шарко̀ — един пустинен остров сред Белинсхаузеновото море, на стотина километра от бреговете на шестия континент.
Ала сега островът съвсем не беше пустинен. Цял един град с грамадни сгради се издигаше между скалите, в подножието на които вече цъфтяха първите цветя и зеленееше млада тревица. На високото и равно плато в центъра на острова се ширеха няколко модерни летища, откъдето постоянно излитаха огромни транспортни самолети, а в близкото пристанище сновяха безброй риболовни кораби, които ежечасно разтоварваха богатия си улов. Хиляди мъже и жени от целия свят се бяха струпали тук, за да проучват и събират несметните богатства на събудения за нов живот континент.
Столетия наред хората бяха обръщали очи към тази неизбродна и труднодостъпна земя, наречена Антарктида и открита едва през 1860 год. от смелите руски пътешественици Белинсхаузен и Лазарев. Учените твърдяха, че в нея са скрити чудни съкровища, но освен изследователските експедиции само китоловните флотилии се осмеляваха да сливат до нейните покрити с вечен лед брегове. А мнозина храбреци, дръзнали да навлязат в нея, бяха намерили смъртта си в борба със страховитите снежни урагани, които почти непрекъснато бушуваха в този тайнствен край на света. Тук човекът се сблъскваше с най-суровите климатични условия, които съществуваха на неговата планета. И нямаше никакви следи от живот по безкрайните пространства на покритата с лед земя, в чието сърце опираше южният край на земната ос. Упорито, търпеливо и самоотвержено учените проникваха стъпка по стъпка в нейните безбрежни простори. Изучаваха структурата й, пробиваха скованите й недра, пускаха над нея въздушни сонди, чертаеха карти, но по тези карти личеха само пътищата на ветровете, имената на планини и ледени реки и нито едно човешко селище. Бялото петно на глобуса, каквото представляваше тя, макар и вече не така тайнствено, си оставаше бяло петно. И едва сега, когато човекът успя със своя разум и своите ръце да освободи неизчерпаемите сили, скрити в атомите на елементите, и да ги накара да заблестят във вид на изкуствени слънца, той поде и последната, решителна борба с ледовете, които спокойно царуваха тук в продължение на много стотици хилядолетия.
Две години преди да намерим нашите приятели на остров Шарко̀, един колектив от петдесетина учени завърши подготвителните работи за осъществяването на най-грандиозния проект, който познаваше дотогава човечеството — проекта за стопяване ледовете на Антарктида. А една година по-късно над различните краища на необятния континент, на около десет хиляди километра височина, блеснаха пет плазмени слънца, които, ограничени от изкуствени магнитни полета, бавно и равномерно се завъртяха около полюса и заизливаха своята адска горещина върху ледовете. Това бяха изкуствени мъглявини от различни йонизирани газове, в които по подобие на старото добро слънце, чиито лъчи така рядко милваха тоя континент, водородът, получил първоначален тласък от човека чрез далечен взрив и ядрено обстрелване, се превръщаше в хелий и повличаше със себе си в това преобразуване и другите по-тежки газове. В този процес се освобождаваше огромна топлинна енергия, която под формата на слънчеви лъчи струеше върху този онеправдан досега край на света. Голяма част от стигащата до милиард градуса горещина се губеше извън атмосферата, но все пак всяко едно от слънцата успяваше да нагрява близо осем милиона квадратни километра площ с температура от 30 до 50 градуса.
Само за няколко денонощия петте слънца разбудиха Антарктида от вечния й зимен сън. Тя бавно разтърси плещи и ледовете неохотно се размърдаха. Омекнаха твърдите им лица, заблестяха обсипани с бисерни сълзи. После тия сълзи станаха толкова много, че потекоха на вадички, вадичките се превърнаха в порои и скоро там, където преди не можеше да се види нищо друго освен вкаменен сняг, рукнаха гигантски пенливи реки и се понесоха с рев към низините и океана. Страшните вихри, които се раждаха във вътрешността на континента и които сковаваха с ледения си дъх чак бреговете на Нова Зеландия и Южна Америка, стихнаха за миг, сякаш сепнати от великата дързост на човека, после с още по-голяма ярост се хвърлиха да защищават своето разклатено господство. Много месеци вилняха те в безумния порив на своя предсмъртен танц, а след това, обезсилени и стоплени, започнаха полека да стихват и да се примиряват с незавидната си роля да мотаят към небето облаците пара, която се издигаше от размразената земя. Тази пара все повече се увеличаваше, докато загърна под горещото си покривало цялата Антарктида и скри от очите на хората нейното бурно и чудно преобразование. Ала човекът беше станал неимоверно могъщ. Той имаше вече изкуствени очи и изкуствени уши, които виждаха и чуваха през облаци и мъгли надалеч, далеч околовръст…