Джими беше потресен от откритието си. Та можеше ли да бъде нещо друго? Не! Това беше! А него искаха да използуват, за да разкрие атомните тайни на Америка. Но дяволи рогати! Какво ли знае той за атомните тайни? Как ще си пострада заради глупавото самохвалство. За момент му хрумна да обърне колата, да се върне и да разкаже на тая тайнствена и зловеща Охрана на човека, че той не е никакъв специалист, че нищичко не знае, че те трябва да го освободят. Ала ужасен той отхвърли тази мисъл. Никога няма да го пуснат, а разберат ли, че не им е необходим, незабавно ще го ликвидират, защото той сигурно е единственият не комунист, който е надзърнал в техните дълбоки тайни. Не, връщане назад за него нямаше! Ролята на специалист не можеше да играе, веднага щяха да го разберат, защото освен вестникарските измишльотини, той не знаеше абсолютно нищо за атомното оръжие. Какво да прави? Не оставаше нищо друго, освен да бяга, да бяга, накъдето очите му видят, и в краен случай да продаде живота си, колкото се може по-скъпо. Глупости! Какво може да направи с голи ръце? Ако някак се сдобиеше с оръжие… Но така? Само провидението можеше да го спаси или случайността. Отваряй си очите, Джими, гледай и не пропускай случайността, щастливата случайност, която досега е била на твоя страна!
На хоризонта тъмнееха голи скалисти планини. Пътят по широки серпентини се изкачваше към тях.
— Всичко е пусто наоколо — с горчивина мислеше Джими, като усещаше как му призлява. — Няма къде да се скриеш. Трева няма дори на тоя прокълнат и от бога остров.
В стомаха му виеше жесток глад. Еднообразието на пътя уморяваше очите, плашеше ги с несъществуващи светлини и видения. Той се беше почти съвсем отпуснал, когато ненадейно автострадата сви зад един полегат хълм и някъде към привидния й край пръкнаха очертанията на големи сгради. Джими се стресна и спря колата. Излезе от нея, поразкърши с болезнена гримаса ръцете и плю в краката си. Трябваше да се обмисли положението. Ако пристигне с колата и там са предизвестени, веднага ще го пипнат. Ако пристигне пеша, ще бъде подозрителен за всеки обикновен минувач със своите дрехи и с това, че едва от една посока, откъдето всички идват с коли. А трябва непременно да влезе в това селище и да потърси някаква храна, защото иначе и провидението не би го спасило от смърт.
Той избра компромисен вариант. Седна отново зад волана и отправи колата встрани от пътя. Караше бавно, защото това широко и равно планинско плато беше осеяно с едри камъни и скални отломъци. Откъм планината до самите сгради слизаха малки възвишения. Той бе решил да направи един обход на селището, да скрие колата зад някое от тези хълмчета и да влезе от другата страна. Така щеше и да разузнае къде е попаднал, и вероятно да запази колата, която можеше още да му бъде необходима.
Малкият автомобил подскачаше из каменистото поле, ала работеше безупречно и Джими с нескрито възхищение помисли, че такава кола би могъл да си пожелае всеки в неговата Америка. Жалко ще бъде, ако трябва да се раздели с нея. Да можеше някак да я пренесе през океана. Джими преглътна и облиза устните си. Те бяха силно засъхнали от парливата жажда.
Първите хълмове вече минаха покрай страничните прозорци. Джими спря колата. Излезе и предпазливо изпълзя до върха на едно от хълмчетата. Легна и като сложи длани на очите си, внимателно се вгледа напред. Големите и красиви сгради на селището не бяха далеч. Страшно селище! Град не можеше да бъде, защото сградите не бяха повече от двадесет на брой, а нямаше вид на село. Къде по селата има такива многоетажни къщи с красиви фасади? Около тях тук-таме минаваше човек или някой от гигантските камиони. По изчистеното равно поле оттатък Джими видя и някакви машини, които приличаха на грамадни цепелини или ракети. Той изтръпна. Ясно беше, че това е някое от тайните летища на тази неизвестна база. Тук той не биваше да влиза. Но как да продължи, когато усещаше предела на силите си? Гладът, а сега вече и жаждата, внезапно се превърнаха в адски мъки. Те раздираха тялото му и той съзнаваше, че малко му остава да загуби разсъдък и да се втурне като обезумял в това селище, където все пак имаше хора, които ще го спасят поне от тези мъчения.