Джими се изправи. Първо на колене, после бавно се надигна, залитна надолу и тръгна с подгъващи се крака през полето. Докато седеше в колата, той все още можеше да разсъждава трезво. Жаждата още не беше така силна. Но сега, когато го лъхнаха в лицето горещите изпарения на тая камениста земя, когато изсушиха гърдите му, той разбра, че е безсилен да продължи пътя си, че трябва или да се предаде, или да умре от глад и жажда. Като препъваше отмалели крака в камъните, той мислено виждаше само красивата баня в квартирата, която напусна преди няколко часа, чуваше шуртенето на водата от широките кранове и засъхналата му глътка болезнено се свиваше. Откъде се взе изведнъж такава силна жажда? Той недоумяваше и проклинаше себе си, че не бе пил вода, преди да тръгне. И разбира се, не знаеше, че неговите клетки, прекарали две столетия в тази загадъчна анабиоза, още дълго време щяха да имат по-голяма нужда от вода и храна, отколкото клетките на всеки друг човешки организъм.
С последно усилие на волята Джими бързаше сега, забравил предишния си план, забравил всяка предпазливост. По-скоро, само по-скоро да стигне до хората, преди да падне и да издъхне в това безлюдно и горещо поле! Ето вече и първата сграда! Краката му стъпиха на асфалт. Колко е дълга само тази къща! Няма край! А входът й все не се вижда. Някакви мъже минават покрай него. Поглеждат го учудено, обръщат се, някои леко се усмихват.
— Вода! — подвикна Джими на един от тях.
— Болен ли сте? — спусна се загрижено минувачът.
Джими се изправи и се помъчи да си даде бодър вид.
— Не. Искам да пия вода. Жаден съм.
— Ето тук!
Човекът му посочи големите стъклени врати на отсрещния дом. Джими дори не благодари. Прекоси улицата и полюшвайки се като пиян, бутна високите криле на вратата.
Някакъв много голям, някакъв много елегантен ресторант се ширна пред помътнелите му очи. Той потърси бара или мястото, откъдето се сервираха напитките, ала то се намираше навярно в друга стая. Една жена приближи с леки стъпки.
— Моля, вода. Бързо, моля! — едва успя да прошепне Джими и се отпусна върху най-близкия стол.
Жената изчезна и само след миг се върна с пълна чаша върху лъскав поднос. Джими на един дъх я изпразни. Жената се усмихна с питащ поглед. Той направи умолителна гримаса и тя пъргаво му донесе нова чаша. Едва след като изсипа и нея наведнъж в гърлото си, Джими се съвзе. Той въздъхна дълбоко, усети водата да курка в празния стомах и го натисна с ръка.
— Какво ви е? — попита загрижено жената, като огледа прашните му необикновени дрехи.
— Нищо ми няма. Много бях жаден.
— Желаете ли да обядвате?
— Да обядвам ли? — той направи опит да се усмихне. — И още как!
Жената мълчаливо пресегна към съседната маса, взе красивият портфейл на листата за ястия и му го поднесе.
— Заповядайте!
Джими изведнъж трепна. Та той се разговаря с тази хубавичка келнерка като че ли е у дома си на „Бродуей“. Мъжът, когото спря на улицата, също му отговори на английски език. Дявол знае какво означава всичко това! Той погледна подозрително жената.
— Кажете моля, как се казва това селище?
— Няма още име. Тук е само транспортното летище. Така му и казват: Летището.
— Аха. А островът нали се казва Шарко̀?
— Да. Вие откъде идвате?
— Не съм оттук — отвърна уклончиво Джими. Той огледа комфортния ресторант, видя, че освен него нямаше никакъв друг посетител и като помисли малко, продължи: — А какво ще ми предложите за ядене?
— Каквото обичате — усмихна се жената.
— Аз обичам например шунка с яйца. Обичам и телешки шницел с гъби.
— Може, разбира се.
— Не, по-добре нещо готово, защото съм ужасно гладен.
— Имаме и готови неща, но ако искате, аз ще ви донеса един хубав ордьовър, докато стане шницелът.
— Прекрасно!
Жената чевръсто се развъртя и отрупа масата пред него с множество лакомства. Джими като вълк се нахвърли върху яденето и задъвка така, че запукаха ушните му хрущяли.
— Нещо за пиене не желаете ли? — угаждаше му жената. — Току-що получихме много хубаво арменско вино.
— Вино ли? — Джими се поколеба. — Не, благодаря, лекарите ми забраняват алкохола. Едно шише вода ми донесете.
Той реши, че е по-добре да остане трезвен, защото не знаеше как ще се развият събитията. Това меню, което му сервираха така галантно, навярно струва на този отдалечен остров много пари. Но дори стотинки да струва, той имаше в джоба си само няколко книжни долари, които е опасно да се показват тук. Дано само не дойдат други посетители! Джими погледна часовника, който беше взел от Бентам, и се поуспокои. Обяд отдавна бе минало. Той продължи лакомо да яде и да обмисля края на това приключение. Жената, седнала на една отдалечена маса, четеше някаква дебела книга. Прелистваше подозрително бързо страниците и все поглеждаше към него с явното желание да завърже отново разговор. Ала на Джими не му беше до разговори. Като усети тежест от набързо погълнатата храна, той отново изпи две чаши вода и избърса устни с меката салфетка.