— Нещо сладко за десерт не желаете ли? — попита жената от мястото си.
Джими присви очи.
— Хъм. Може. Бъдете така любезна и ми изберете по свой вкус нещо от най-хубавите десерти.
— Веднага.
Щом жената влезе в кухнята, Джими скочи от масата и бързо избяга на улицата. Той направи сметка, че келнерката ще се позабави, докато избира десерта, а той през това време ще бъде вече далеч оттука. Тръгна с бързи крачки в обратна посока, като искаше да заобиколи големия жилищен блок и да се върне отново при колата си.
През това време жената, която му сервираше, излезе с усмихнато лице от бюфета, но като видя, че нейният закъснял клиент е изчезнал, вдигна в недоумение рамене и разочарована се зае сама да изяде десерта.
Щом сви около ъгъла, Джими ненадейно се изправи пред едно обширно бетонно поле. Той спря до стената изблещил очи. Огромни металически машини, приличащи на цепелини, лежаха безразборно като пладнуващи животни тук-таме по дългите писти. Около тях сновяха камиони. Чудновати кранове с мощни, пъргави ръце товареха и разтоварваха цепелините. Джими беше виждал цепелини само на картинки и знаеше, че ги правят от плат или някаква друга лека материя, а тези явно бяха от метал. При това много по-големи и не с гондоли, а крановете ги товареха, както се товарят трюмовете на параход. Джими потръпна. Да можеше да разкаже за тях в Америка, това щеше да бъде и слава, и пари, пари… Зад ъгъла се чу вик и неразбран говор. Той се сепна, спомни си за неплатения обяд и без да му мисли много тръгна с бързи крачки направо през летището. Постове не се виждаха никъде, не се виждаха въобще униформени хора и това беше може би най-странното. Никой не го спря и никой не му обърна внимание, когато наближи една от тези гигантски машини и мина от другия й край, където на стоманеното й туловище зееха огромни отвори. Той съобрази, че ако от ресторанта са излезли да го търсят, едва ли ще го дирят тука. А защо да не използува случая и да разгледа по-отблизо машините, да разбере по възможност нещо от устройството им. Тук хората не проявяваха никаква бдителност и навярно мислеха, че е абсолютно невъзможно да проникне шпионин на техния остров. Внезапно Джими намери и обяснение за факта, който най-много го озадачаваше. Всички хора, които той досега бе срещал, говореха отлично английски. Вероятно на този остров са събрани нарочно хора, които знаят добре езика и които сигурно биват обучавани за действие в тила на Америка. Може би затова никому не направи впечатление, че той е американец. Ала все пак трябва да се държи по-настрана от тях. И да бъде предпазлив.
Няколко души в леки спортни дрехи, които се въртяха около машината и наблюдаваха автоматичното й разтоварване, разговаряха тихо на руски, усмихваха се и го поглеждаха от време на време. Джими мина към предната част на цепелина, която се издигаше като цяла планина над него. Единият от мъжете му викна нещо. Той се обърна разколебан, но сетне си даде вид, че не разбира за кого се отнася. Човекът го застигна, като продължаваше нещо да му говори.
— Не понимаю — засрича Джими две от трите руски думи, които знаеше.
— А по английски говорите ли? — запита го мъжът на родния му език и по лицето му се четеше учудване.
— О, йес — направи Джими радостна гримаса.
— Какво правите тук?
— Нищо. Разглеждам.
— Не бива да минавате пред машината. Опасно е. И по-добре ще бъде, ако Охрана на човека не види как се разхождате из летището. Ще си имате неприятности.
Джими пребледня.
— Аз такова… веднага…
— Е, вие какво пък се уплашихте толкова? Откъде сте? Извинете за нескромното любопитство, но гадаехме с колегите какъв може да сте. Такива дрехи за пръв път виждаме.
Джими изтри с длан запотеното си лице.
— Много ми тежат в тая горещина — отклони той въпроса и трескаво мислеше: значи тук има много чужденци, щом само дрехите правят впечатление. Хай, дяволите ще го вземат този проклет остров, който го сблъскваше всеки момент с едно от друго по-неразрешими противоречия! Все пак Охраната на човека е факт и дано не се сблъска сега и с него.