— Че облечете други! И ние това се чудехме, като ви гледаме с тях.
— Нямам други със себе си.
— Идете в снабдителната! Тя е в онази сграда. Та откъде казахте че сте?
Дими си спомни, че не е казал нищо, но явно любопитството на този човек беше твърде силно.
— От Афганистан — рече той с досада.
— Афганистан? Това е хубаво. Но вие нямате никак вид на азиатец.
Майка ми е европейка — продължи хладнокръвно Джими и се изненада, че не само не разбраха подигравката му, но дори намираха за хубаво да си афганистанец. Той реши, че е по-добре да пита, отколкото да питат него. — Кога ще тръгне тая машина?
— След десетина минути. Разтоварването свършва.
— Но как? Празна ли ще пътува?
— Няма с какво да я напълним — усмихна се човекът и потупа с ръка лъскавия борд. — Тя ни доставя хранителни продукти.
— А закъде ще пътува? — Джими задаваше въпросите си небрежно, така както се пита за времето или за трамвая, ала сърцето му биеше ускорено при мисълта, че се открива малка възможност да се измъкне от острова.
— Не мога да ви кажа точно. Мисля, че за Одеса. В управлението ще ви кажат, ако се интересувате.
— А не, аз само така питам. Добра машина е нали?
— Стар модел, но е добра.
„Стар модел“ — възкликна мислено Джими, но лицето му си остана непроменено и той продължи гласно:
— А кои са по-нови?
— Ей там онази, която преди малко пристигна.
— Хайде довиждане. Аз ще отида да видя и нея.
— Довиждане. Само не минавайте пред машината! Пазете се! А преди малко там се мярна другар от ОЧ. Ще ви зърне и няма да се отървете от лекцията му — засмя се мъжът и се върна при другарите си.
„То да е само лекция!“ — мислеше Джими, като заобиколи камиона, който поемаше последния товар. Огледа се. Малкото хора, които се въртяха около другите машини, бяха заети с работата си и никой не поглеждаше към него. Той постоя малко, като надничаше под колата, отдолу и когато видя краката на тримата, които го бяха заговорили, да се отдалечават и се скриват зад цепелина, бързо се върна, с няколко скока се намери до тънката металическа стълба, която водеше към люковете на машината, покатери се светкавично по нея и се гмурна в тъмнината на зеещия отвор. Намери се в едно грамадно тъмно помещение, прилично на склад, където можеха свободно да се поместят десетина вагона.
Джими се сви в най-тъмния от тъмните ъгли, седна на пода и затаи дъх с устремени към светлия отвор очи. Всеки момент там можеше да се покаже нечия глава за проверка или някой, който го е видял да влиза. С тази си постъпка той залагаше всичко на една карта, но не висеше ли целият му живот на този загадъчен остров постоянно върху косъм, навит на пръста на тая Охрана на човека, която навярно го търси вече под дърво и камък?
Откъм отвора долетя стържещ шум. Изведнъж стана тъмно като в гроб. Някой беше затворил люковете. Джими зарадвано се отпусна. Да се отърве от този остров, па ако ще и направо в Кремъл да попадне! Може би ще успее да се свърже там с дипломатическите представители на Америка. Одеса ли каза онзи? Това е голямо пристанище. Дано има там американски консул.
Огромното туловище на летящата машина се помръдна. Едно тихо равномерно бучене на вълни заприижда откъм задната част, където бяха широките и къси като на копринена пеперуда криле. Изведнъж Джими усети някаква странна лекота. Вдигна ръка, протегна крак… едва, едва усещаше тялото си. Изплашен, той се изправи, но в същия миг машината със страшна скорост се откъсна от земята. Джими полетя назад и силно се блъсна в стената. Свлече се покрай нея, легна на пода. Около него цареше пълна тъмнина. Само далече някъде напред, където трябваше да бъде пилотската кабина, мержелееше една светла точица.
Бученето непрекъснато се усилваше. Стана му страшно да лежи така сам в тая обширна тъмница, която се носеше сега в неизвестна посока. Прииска му се да бъде по-близо до пилотската кабина, откъдето успокояващо го гледаше светещата точица. Ала не трябваше да издава присъствието си. Пилотът щеше веднага да сигнализира и когато пристигнат, Охрана на човека ще го посрещне с отворени обятия. Джими затвори очи, защото тъмнината неприятно бодеше в тях. Помъчи се да мисли за нещо друго, хубаво, та да прогони страха, който стягаше гърдите му. Ето той ще пристигне в Америка. Приятелите му, оплакали го отдавна, ще го посрещнат с възторг. Пресата ще гърми. Ще се усмихва той на американците от платното на кинопрегледите. Ще направи сензационните си разкрития. Сега има вече и лични впечатления от болшевиките. Веднага ще довърши книгата си против комунизма. Прозря ги той напълно тези болшевики. Нищо, че се представят за хрисими и благодушни. Само веднъж да стигне в Нюйорк. Да стигне…