Мисълта за неизвестното, което още предстоеше, отново върна страха в сърцето му. Внезапно той подскочи и запълзя ужасен към светлата точка. Беше се сетил, че пилотът, който не знае за неговото присъствие, може да вдигне самолета на голяма височина. Той си има навярно и кислороден апарат, и кабината му е херметически затворена. А Джими щеше да умре тук като удушено пиле от липса на въздух и от смъртоносната разлика в атмосферното налягане.
Той пълзеше и пълзеше, а мъждукащата светлина сякаш отиваше по-далече. Ръцете му се израниха, сърцето му напираше в гърлото, сякаш искаше да изскочи навън, но той продължаваше да пълзи с чувството на човек, който бяга из някакъв безкраен тунел, подгонен от идващия влак. Главата му ненадейно се блъсна о нещо твърдо и той сподавено изохка. Вдигна очи. Над него все така кротко блещукаше светлинката. Изправи се, като опипваше с ръце стените. Това беше стъкло. Прозорец. А светлинката мъждукаше зад него. Затвори очи; отвори ги. Те посвикнаха с тъмнината и постепенно той различи някакви предмети. Светлинката идваше от една малка лампичка, високо над големи уреди, около които се разстилаше сложна плетеница от проводници. Под самото стъкло имаше място за сядане, ала никакъв човек не се виждаше в кабината. Джими усети как се вледенява. Къде е пилотът? Ръцете му трескаво зашариха по стената, напипаха брава и я натиснаха. Прозорецът се намираше на една врата, която сега леко се отвори. Той подаде най-напред глава, огледа се и прималял влезе в кабината. Тя не беше широка и предметите в нея видимо се очертаваха.
— Хей, къде си? — викна Джими със схванато гърло.
Отговори му само тихата песен на проводниците. Освен вратата, през която бе влязъл, той не видя друг изход от кабината. А пилота го нямаше.
— Хеййй! — закрещя Джими. Хеййй!
Гласът му отекна из просторния черен тунел на товарните помещения и се върна зловещ и навяващ ужас и страх. Той протегна треперещи ръце към шията си, олюля се, падна на седалката и зарида, обхванат от нервна треска. А през това време машината с бързината на метеор се носеше на стотина километра над земята под ярките звезди на южната нощ, умело и сигурно направлявана чрез вълновите сигнали, които излитаха и я догонваха от командния пулт на остров Шарко̀.
Откриха бягството на възкръсналия човек едва, когато той се носеше вече на няколко хиляди километри далеч от острова. Едуард Бентам беше влизал в стаята му, но тогава Джими спеше още дълбок и укрепващ сън и затова той само завеси прозореца и отиде до наблюдателницата, за да свърши някоя и друга работа. Върна се след два часа, за да го събуди за обяд, ала стаята беше празна. Ходи, търси, разпитва и накрая се втурна разтревожен в лабораторията при московските професори.
— Няма го! Избягал!
— Кой? — запита спокойно академик Северски, вдигнал глава от някакви формули и изчисления.
— Как кой? Нашето откритие! Атомният човек!
— Избягал?
— Да, представете си! Вероятно с моята кола, която стоеше на улицата. И тя е изчезнала.
Белокосият академик се усмихна:
— Уплашил се е горкият. Аз не мисля, че има някаква опасност за него. Няма да му се случи нищо лошо, а пък ако се сблъска с истината, все ще я преживее. Той е американец и при това журналист. Те са жилави хора. Обадихте ли в Охрана на човека?
— Не. Исках да се посъветвам с вас.
— Обадете се и попитайте дали са го открили някъде. Нека бъдат особено внимателни и положат повече грижи за него! Да го наблюдават. Кажете им, че е наш пациент! Нека почакаме няколко дни с разкриването на тайната за съживяването!
— Да не го ли връщат? — учуди се Бентам.
— За какво ни е? Щом е здрав, няма да се изгуби. Нека ОЧ ни информира редовно къде се намира и какво прави. А от лапите на учените той няма да убегне. Все ще го хванат. Мисля, че ще бъде по-полезно за науката, като се вживее в нашето общество и след това спокойно сподели всичко, което знае за миналия живот.
— Така е — потвърди мургавият професор по физиология, като разклащаше в ръката си една епруветка с гъста червена течност. — Ние си свършихме работата. Сега той ще е интересен за историците и социолозите.